Баба Милица се понамести на пейката до дувара, сложи бастунчето до нея и зачака.

Лято е, топлината бе малко се поскрила, ала ,но беше задушно. Опереният котарак се умилкваше до нея, а после полегна покрай краката и.

Бабата чакаше своето внуче, бе го изпратила до пазара в малкото градче.

Всяко лято Коцето с голямо желание идваше да гостува по два седмици. Времето, прекарано заедно ги сближаваше.

Ала със всяка година жената остаряваше, не бяха и малко годините- 86 навършени. Забрадката, красивите и устни, хубавия ясен глас, придаваха на баба очарование и достойнство. Тялото и облечено с дълга рокля, напомняше за онази навремето красива двойка.

Коцето беше ученик в столицата, сега щеше да е в шести клас. Родителите му рядко оставаха в отпуска, затова тя им беше голяма подкрепа.

-Миличке, кой чакаш, ма?- попита дядо Никола- Константин ли?

-Чакам го, дедо, отиде до централния пазар, голяма отмяна ми е!- въздъхна възрастната жена.

- Нека, нека, заслужаваш! Откакто Стойчо се помина преди три години, няма кой да ти помага, евала на внучето, оправно и добро!

Баба Милица въздъхна с облекчение.

-А ти накъде тръгна, още няма шест часа?- го попита тя- Жега е!

- Мой Стоян заръча, че му се яде пържена сланинка, та реших да купя….-

- Ха, в туй време сланинка, а, бе, направете яхния с картофи, хем да ви е сладко, хем да се разхладите. И непременно таратор.

-Ех, и ти, нали си познавам човека ! Остави! Да ходя, че краката не ме държат….

Милица поклати с глава, махна с ръка.

Дърветата бяха пременени и окичени с листа и плодове.

През летния период много от хората в градчето ходеха по почивки или до Гърция.

Тук все говореха за Гърция, много от мъжете си изкарваха прехраната в съседната държава.

Облаците танцуваха, слънцето сърдито се скри под един от тях.

„Пусто дете, къде се бави толкова! “.

После съжали, че толкова избързва.

„Пък и съм станала нетърпелива!“

Сянката и лекият ветрец караха жената да и се предреме. Тя не спеше по много през нощта, затова тайно ходеше до стаята на внука и го завиваше с одеалото, гледайки го как спи.

„Ех, на баба детето!“. После лягаше в другата стая, а котаракът мъркаше гальовно.

Сутрин му приготвяше на малкия вожд палачинки или пържени филийки с прясно мляко. Ходеха до баба Станка на гости, там детето обичаше кучето Мурджо , все се гонеха по двора.

Обичаше да си пийва кафенце, баба Милица, та в джезвето то ставаше с каймак. Подслаждаше го с три лъжици захар. А сладкото от диви ягоди обожаваше. Пиеше лекарства, но с мярка. Не и бе лесен животът, от четири деца, две измряха. Елена и Павел останаха. Павел замина за Англия, но не създаде семейство. Елена беше студентка по икономика, запозна се с бащата на Коцето и така, вече 15 години живееха в София.

Милица обожаваше децата си, а най-много обичаше внучето.

Вървяха му езиците английски и немски. Искаше да учи в езиковата гимназия.

Бъдещето беше пред него. Сините му очи, русата коса придаваха нежност и добрина.

Мечтите както казват са безплатни.

Вятърът се засили, макар и топъл, облаците раздвижиха небето, някъде се чу гърмеж.

Баба Милица се стресна.

„Бре, какво му става на това време?“

Нещо у нея трепна.

Почувства тревога.

„Колко съм глупава, нали детето взе телефона? Ах, тез години, забравям, ще му звънна!“

Падаха листа, зелени, но облени в особена светлина.

Котаракът се размърда, тръгна към къщата.

Телефонът звънеше, но от отсрещната страна бе само мълчание.

Вихрушка насълзи очите на жената. Тя изстена и почувства тежест в гърдите.

След няма и минута телефонът звънеше.

- Ало, ало, вие ли сте бабата на Константин?

- Аз съм-промълви стреснато тя.

-Спокойно, той е добре, просто с багажа е паднал в една изоставена шахта, не може да се движи, добри хора го заведоха в болницата…

-Какво? О, боже- и тя се разплака, неуморно, на тласъци.

След шест месеца баба Милица гостуваше на внучето.

То вече ходеше на училище. А всеки жест от тях беше премерен и пълен с любов.

Възрастта няма граници, когато любовта е стиснала реалността. За обичта всичко е възможно.

Това е животът!

Непримирим, но дишащ.