Баба Милица се понамести на пейката до дувара, сложи бастунчето до нея и зачака.
Лято е, топлината бе малко се поскрила, ала ,но беше задушно. Опереният котарак се умилкваше до нея, а после полегна покрай краката и.
Бабата чакаше своето внуче, бе го изпратила до пазара в малкото градче.
Всяко лято Коцето с голямо желание идваше да гостува по два седмици. Времето, прекарано заедно ги сближаваше.
Ала със всяка година жената остаряваше, не бяха и малко годините- 86 навършени. Забрадката, красивите и устни, хубавия ясен глас, придаваха на баба очарование и достойнство. Тялото и облечено с дълга рокля, напомняше за онази навремето красива двойка.
Коцето беше ученик в столицата, сега щеше да е в шести клас. Родителите му рядко оставаха в отпуска, затова тя им беше голяма подкрепа.
-Миличке, кой чакаш, ма?- попита дядо Никола- Константин ли?
-Чакам го, дедо, отиде до централния пазар, голяма отмяна ми е!- въздъхна възрастната жена.
- Нека, нека, заслужаваш! Откакто Стойчо се помина преди три години, няма кой да ти помага, евала на внучето, оправно и добро!
Баба Милица въздъхна с облекчение.
-А ти накъде тръгна, още няма шест часа?- го попита тя- Жега е!
- Мой Стоян заръча, че му се яде пържена сланинка, та реших да купя….-
- Ха, в туй време сланинка, а, бе, направете яхния с картофи, хем да ви е сладко, хем да се разхладите. И непременно таратор.
-Ех, и ти, нали си познавам човека ! Остави! Да ходя, че краката не ме държат….
Милица поклати с глава, махна с ръка.
Дърветата бяха пременени и окичени с листа и плодове.
През летния период много от хората в градчето ходеха по почивки или до Гърция.
Тук все говореха за Гърция, много от мъжете си изкарваха прехраната в съседната държава.
Облаците танцуваха, слънцето сърдито се скри под един от тях.
„Пусто дете, къде се бави толкова! “.
После съжали, че толкова избързва.
„Пък и съм станала нетърпелива!“
Сянката и лекият ветрец караха жената да и се предреме. Тя не спеше по много през нощта, затова тайно ходеше до стаята на внука и го завиваше с одеалото, гледайки го как спи.
„Ех, на баба детето!“. После лягаше в другата стая, а котаракът мъркаше гальовно.
Сутрин му приготвяше на малкия вожд палачинки или пържени филийки с прясно мляко. Ходеха до баба Станка на гости, там детето обичаше кучето Мурджо , все се гонеха по двора.
Обичаше да си пийва кафенце, баба Милица, та в джезвето то ставаше с каймак. Подслаждаше го с три лъжици захар. А сладкото от диви ягоди обожаваше. Пиеше лекарства, но с мярка. Не и бе лесен животът, от четири деца, две измряха. Елена и Павел останаха. Павел замина за Англия, но не създаде семейство. Елена беше студентка по икономика, запозна се с бащата на Коцето и така, вече 15 години живееха в София.
Милица обожаваше децата си, а най-много обичаше внучето.
Вървяха му езиците английски и немски. Искаше да учи в езиковата гимназия.
Бъдещето беше пред него. Сините му очи, русата коса придаваха нежност и добрина.
Мечтите както казват са безплатни.
Вятърът се засили, макар и топъл, облаците раздвижиха небето, някъде се чу гърмеж.
Баба Милица се стресна.
„Бре, какво му става на това време?“
Нещо у нея трепна.
Почувства тревога.
„Колко съм глупава, нали детето взе телефона? Ах, тез години, забравям, ще му звънна!“
Падаха листа, зелени, но облени в особена светлина.
Котаракът се размърда, тръгна към къщата.
Телефонът звънеше, но от отсрещната страна бе само мълчание.
Вихрушка насълзи очите на жената. Тя изстена и почувства тежест в гърдите.
След няма и минута телефонът звънеше.
- Ало, ало, вие ли сте бабата на Константин?
- Аз съм-промълви стреснато тя.
-Спокойно, той е добре, просто с багажа е паднал в една изоставена шахта, не може да се движи, добри хора го заведоха в болницата…
-Какво? О, боже- и тя се разплака, неуморно, на тласъци.
След шест месеца баба Милица гостуваше на внучето.
То вече ходеше на училище. А всеки жест от тях беше премерен и пълен с любов.
Възрастта няма граници, когато любовта е стиснала реалността. За обичта всичко е възможно.
Това е животът!
Непримирим, но дишащ.
© Ана Янкова All rights reserved.