Тя беше застанала почти на ръба на скалата. Гледаше към хоризонта. Той стоеше по-навътре и не смееше да пристъпи напред. Тя се обърна към него, а в очите ù се четеше покана:
„Ела тук, до мен. Виж колко е красиво небето.”
Той ù отвърна с категоричен поглед. Сякаш искаше да ù каже:
„Не искам! Страх ме е от високото. И от теб ме страх. Страх ме е да не ме бутнеш!”
Тя го погледна предизвикателно и отново, като че ли искаше да го подкани с красивите си миловидни очи:
„Не се страхувай! Приближи се до ръба. Аз нали съм тук.”
Той завъртя плахо глава и се вгледа назад към сигурното равно на скалата зад тях. И после пак погледна към нея – все едно искаше да ù каже:
„Точно от теб ме е страх. Ти никога преди това не си ме канила да се приближавам толкова близо до ръба. Ти ще ме бутнеш. От това ме е страх.”
Тя му отговори с леко поклащане на глава. Може би искаше да го убеди в противното. Нещо като…:
„Няма да те бутна. Ела, не се страхувай! Сега вече е друго. Ще видиш. Високото вече не е толкова ви ...