66 години не е лоша възраст на която да починеш.

Много по-добре е от 106, или от 26.

И колкото и да ме е страх от смъртта трябва да призная, че това беше едно смело и глупаво, но в края на краищата добро решение.

Може би последното, което човек взема със сърцето си, без въобще да го мисли. Не, не смятам че това е някаква форма на пораженство, или пък отчаяние.

Не страдам от липса на борбеност, може би точно обратното - самият този акт представлява борбеност и един последен вик за свобода. Но нека оставим това да го човъркат психолозите.

Сега докато още съм със целият си, както казват хората, докато все още нямам големи болки и замъглявания струва ми се, че мога и трябва да кажа всичко. Или поне нещо. После ще е късно. Говори ми се и то сега.

И не, няма да говоря за здравната ни система. За друго ще говоря.

Нещата винаги са в движение, в развитие, и затова по презумция винаги има надежда. 

Просто правиш каквото трябва във всеки един момент и така правейки нещата момент след момент те не тежат така, както ако ги погледнеш в цялост.

Казаха ми - имаш тумор на простатата. 

Хубаво - какво правим?  

Казаха ми какво може да се направи - ами добре. 

Ето - следвайки стъпка по стъпка се освобождаваш от товара да го мислиш.

Поне през деня.

Почна да ми звучи тъжно като гледам - все едно чета " Хроника на една предизвестена смърт", а не искам да е така, защото не съм тъжен. 

По-скоро съм философски насочен. 

Ситуацията не изисква тъга. Това е да речем все едно да тъгуваш за милиардите години живот преди да се родиш, в които теб те е нямало. Погледнато в ретроспекция наистина няма причина за тъга.

Иска, не иска - в такива ситуации човек обаче започва да си прави сметката на живота. 

Къде колко е взел и къде колко е дал. Толкова ли е лош, че тъкмо на него трябва да му се случи и други всякакви такива. 

В такива моменти човек става честен. 

Аз винаги съм бил мързелив, сладострастен, слаб и отмъстителен , общо взето кофти човек. Това е. Няма за къде да се крием.

И да съм искал да съм бил друг, не съм бил. А ако много съм искал вероятно щях да бъда.

Раждаш се, всичко ти е светло, учиш криво-ляво. После почваш да работиш за да бъдеш жив. Мислиш си какво ли не. Срещи, раздели и тем подобни.

Живота те среща с хора. 

И си казваш щом съм срещнал това, значи то е за мен. 

Запознаваш се с момиче. Всичко е супер. Разбираш, че по-добра оферта живота няма да ти предложи и заживявате заедно. 

Горното изявление обаче автоматично слага края на любовта, защото вкарва математиката и сметките в играта.

Любовта оказва се, тя също има своя интерес, и човешката любов никога не е без сметка. Една връзка винаги се крепи на ясни уговорки и правила, дори и неизказани. Тя винаги е по сметка. Дори и да искаш само едното спокойствие в тая връзка- ей ти я на сметката.

Затова един ден тя свършва.

Любовта винаги свършва. Или поне тая в най-чистият си романтичен вид един ден съвсем неочаквано се превръща в красив спомен. 

Странното е, че това всички го знаят, а много малко хора си го признават, и само удължават цуни-гуни агонията.

И после идва един момент когато като си отвори устата тая красавица, ти вече знаеш до последната дума и интонация какво ще каже. 

И не това е най-лошото в цялата работа, а това, че тя може и да не я затвори тая нейна устица повече и да слушаш безсмислици по цял ден от тук до края на света. 

Да, така става често.

И ставаш самотен. Скаран. С бръчка между веждите. Къде отиде оня човек, чудиш се.

Сега, за да бъдем честни - индикации за това предварително винаги има. 

Ако познаваш добре себе си и хората, своите и техните слабости, и без да си пророк ще можеш много добре да си представиш и да разбереш какво те очаква в бъдещето. 

Но младостта няма време за това. Тя си казва "нека сега си поживея", или "хайде после ще го мисля" защото не му е сега времето, а после като попадне в горната ситуация се чувства като в небрано лозе.

А после? Дали да си лоялен? Чудиш се, тъй като договора вече ти се струва развален. 

Замяна? Подмяна? Или пък ремонт? А няма ли да е същото? Ами децата?

Не съм ли аз причината, която най-вероятно ще предизвика пак същата ситуация? И въобще се чудиш.

Дали да си останеш тук- тук където все пак си приет? А може би ще свикна, мислиш си, така както старците свикват и не могат един без друг?

Или да замениш жена с жена?

Или пък хайде - мъж с мъж, за да не бъдем сексисти.

Да замениш една самота с друга самота? 

Да, ама не. Само глупавият би го сторил. 

Аз също се изкушавах, докато не проумях, че вече съм си изгърмял патроните в първият брак, и то на халост. 

Стига съм тормозил тия хубави и едновременно с това коварни същества.

Зет ми, тоя малоумник само настоява и ми повтаря, че трябва да сменя начина си на живот- да не пуша, да не пия толкова много и все едни такива.

Сякаш аз не знам. Така и не му казах навремето, че с дъщеря ми спокойствие няма да види, и не съжалявам че не му казах. Някой път ми беше на устата, наистина.

Но това, което той не знае е, че за да си промениш истински начина на живот на тая възраст това значи да разкараш всички.

Истинската промяна не е да спреш цигарите, а да престанеш да бъдеш добрият стар и предксазуемо изкуфял съпруг и баща, да престанеш да търпиш глупостите на тоя вечно недоволен индивид, който ти се пада съпруга и е обсебил всяка твоя свободна секунда живот.

За да сме винаги двама, пиле. Както казва тя. 

Да ама сега в болестта, защо не сме двама, пиле, ми идва на устата да и кажа. 

Но мълча, нищо не казвам, защото не искам да и пукам балона. Поне за сега.

Вместо това я целувам и започвам да говоря глупости.

И без това, точно това е нещото което правим с нея цял живот.

Мисля, че порното съществува като жанр защото на 80 процента от мъжете жените им са или грозни, или глупави. 

А понякога и двете. 

Е, обратното също е вярно.

(Забелязали ли сте , че в тоя жанр няма прекъсвания за реклами. Интересното тогава е кой плаща?)

Цигарите съществуват за да могат тия дето са под чехъл като мене да се правят на готини и на бунтари.

А алкохолът е просто упойка за притъпяване на истината.

Това са трите стълба на които се крепи общественият договор на обикновения 

човек. 

Бъдете снизходителни. Както вече загатнах - никога не съм бил добър човек. И си ми оставете ограниченоста на мира, може пък да си я харесвам.

Това в същност е добър знак.

Говоренето по подобни щекотливи теми е добър знак за пациента, ми каза един доктор, защото предполагало че накъде дълбоко у него все още има интерес към живота.

"Ако и това спре - пиши го бегал", така ми каза доктора.

"Да си промениш начина на живот". Сега пък цитирам зетя.

Той е млад, за него това може да е просто бягане в парка за да свали някой килограм. Но това е нищо.

Да си промениш начина на живот, ама наистина, това е да 

кажеш истината и на жената, и на разлигавените и презадоволени отрочета - а тя е именно, че са точно такива. 

И просто да почнеш да говориш само истината. 

Да си промениш живота - само ако беше толкова лесно.

А дали аз обичам децата си? Определено.

Спътника си в живота може да го харесваш, може и да не го харесаш. Може да го обичаш, може и да не го обичаш. Или пък да забъркате някаква луда комбинация от тия две съставки.

Но децата? При тях е друго. Тях човек винаги си ги обича. 

Няма как да гледаш как растат, как тия същества откриват живота и да не ги обичаш. Надявам се и Господ така да вижда нещата спрямо нас.

Младостта винаги е права и добра.

Казах "истината" и се замислих. В реалният ежедневен живот тя няма никакво значение. Много е смешно по филмите как хората се заклеват да говорят истината, и само истината в съда.

Тия съдии не знаят ли, че истината я няма тук?

А и на тая възраст истината никак, ама никак не е приятна. 

А има и друг вариант - да си продължиш така, сякаш ще живееш вечно, да си добричък и да си вземаш хапчетата колкото да не те заподозрат, че съвсем искрено си решил да приключиш със себе си.

Надявам се това последното никога да не го разберат.

Най-трудното решение понякога е да не правиш нищо, понеже не ни е в природата.

И някой път за да угодиш на всички, както на останалите така и на себе си, се оказва че няма друг изход освен да хвърлиш топа.

Общо взето, това е моята история.

Сега, накрая си задавам истинските въпроси:

Бил ли съм истински гладен?

Бил ли съм истински жаден?

За каквото и да е.

Знам ли какво е истинска радост?

Страдал ли съм достатъчно?

Бил ли съм някога истински влюбен?

Издържал ли съм всички проверки в живота си, или съм се провалил?

Колко от това което е в мене е мое, и колко е на света, и дали всичко не е негово, а аз - аз нямам нищо?

Не от гледната точка на истината, тая дето я няма тука, а от тази на сърцето ми.

Трудни въпроси. 

На много от тях отговарям с да.

На други мълча, а на трети мисля.

Желанието, това да не можеш без някого и да го обсебиш е едно, а любовта оказва се е нещо съвсем друго.

Щом поне до това съм стигнал може би не е съвсем пропилян животът ми?

Такива неща си мисля понякога.

Страх ме е.

Някой път говоря на ум, и имам абсолютната убеденост, че ме чуват. Кой? Не знам.

Но в такива моменти човек има чувството, че е хванал господа за топките, и каквото и да си намисли то ще стане.

Тоя път като стана така, не си пожелах да оздравея. Нищо не си пожелах.

Тая бъркотия, така нареченият личен живот няма оправяне.

Затова си пожелах просто да се събудя в ранно лятно утро.

Утре, вдругиден, или след двеста години - има ли значение?

Да се протегна силно, така както котките само умеят, за да ми изпукат кокалите.

Да се почувствам отново добре в кожата си. И може би да запаля цигара без страх, че ще умра от нея.

Пожелах си да почувствам отново тишината, насочените лъчи на слънцето, лекият бриз и сутрешния крясък на птици и гларуси. Като в някакво слънчево безвремие.

Има някаква голяма тайна в това лятно утро, така желано от мен, която не мога да разгадая.

Може би причината е в усещането за чистота.

А кой не иска едно ново начало и един чисто нов ден, колкото и скромен и смирен, и болен да е човек.

А може би тогава го иска най-много.

Децата не ме харесват. Това също го знам и си го мисля. 

Може би изпитват някаква смесица между жалост и подигравка плюс малко обич, но в никакъв случай не ме харесват. Майка си също.

Не ги виня - ние също не се харесваме като семейство. 

Вече се чудя дали действително съществува такова нещо като нормално семейство. 

Всеки е башка луд, казваше дядо ми и това в пълна сила важи и за семействата.

Но кой по дяволите харесва родителите си? Никой. Никой не е съвършен. 

Който смята, че е направил всичко за тях и никога не се е чувствал виновен спрямо тях, нека да си вдигне ръката. 

На лице е едно, а отвътре е друго. 

Не ги виня. Аз също не харесвах моите, и ми беше виновно поради това. Не говоря, че не ги обичаме, но човек вътрешно винаги се чувства длъжник както към родители, така и към деца, и няма какво много да се направи по въпроса.

Човечеството мисля, по принцип не харесва създателя си.

А кой е той? Ами просто се огледайте. Светът нищо не крие.

Лошото, ироничното в случая беше, че дъщеря ми харесваше баба си, синът ми - чичо си, и това харесване стигаше до пълно копиране на светогледа и начина им на живот. А аз не харесвам майка ми, старайки се да не взема нищо като поведение, отчасти и от тая нейна болна привързаност към брат ми. И двамата не ги харесвах, а децата ми станаха като тях. Пълна ирония.

Винаги когато погледна нещата от после ми се виждат и смешни, и иронични.

Пътешествието, сега си спомних, че в същност го започнах по съвсем друг начин: 

С вяра и упование. 

Всяко дете ги притежава.

Гледам жена ми и виждам че и липсва каквато и да е вяра в света. 

Тя не е дете. Тя е строга, практична, последователна и разсъдлива. 

Светът е фон, всяка жена си мисли че светът е просто фон на който тя да изпъкне със своите достойнства. 

Той не е разумен и следователно тя трябва да се притеснява за всичко. Упованието и е равно на нула. Разболее ли се разчита само и единствено на хапчетата и на нищо друго. Ако не са те светът да се е затрил досега.

Обаче тя не знае тай-важното: 

Упованието на този свят е едничкото истинско нещо което имаме.

Така нещата между теб и всемира стават двупосочни, ставаме си близки, гъсти, интимни ако щете.

Е, може и да греша и тогава това ще е много жалко.

Ако светът е въпрос на мнение предпочитам мнението ми да е по така, романтично. 

Както съм сигурен обаче, че ако бях Господ щях да бъда един незрял и много объркан Господ.

Добре, че не съм.

За мен обаче, свят на който не вярвам, не е свят в който искам да живея.

Много сухо, много глупаво и изпразнено от вътрешно съдържание място би ми се видял той. Не. Определено не искам да живея на такова място. 

Ако съм честен трябва да кажа, че всеки човек трябва да направи като мен - да седне и да си напише некролога приживе, защото после друг ще го напише вместо него.

А те обикновено пишат пълни безсмислици и безвкусици, и хората ще трябва да четат под снимката ти дежурните неутешими рими за това колко липсваш на всички. 

Ама че тъпотия. В тия некролози не пишат нищо за човека, а за това колко ще липсваш на компанията, която тайничко вече пресмята колко ще спечели от опразнения апартамент.

И колкото и разпокъсани и хаотични да са ми сега бележките, в каквато и форма да са те, знам че ще бъдат много по-ясни и значещи от скучните рими и старата снимка на тъпия некролог.

"Живя, беше, и вече не е". Ето една добра фраза като за мен.

А дали ще ме помнят, дали ще ме споменават, дали ще липсвам на някого? 

Същите въпроси ми задаваше баба ми на времето. 

Да те помнят е важно. Докато те помнят и теб те има. Да ти кажат името. За всички култури то е от особена важност. Името е обозначението на човека че го има. То е равно на човека. Важно е.

Че ще поплачат то е ясно. И никой да не те е обичал пак ще поплачат, ей така от кумова срама.

Аз лично се притеснявам да не би да звънне телефона на жена ми по време на опелото ми, защото тя си ги може тия неща. Но защо пък не - нека фарса е пълен.

От личен опит знам, че човек плаче истински един единствен път в своя живота  - при първият си сблъсък със смъртта, да речем на на някой роднина, или познат, и то когато е малък. Тогава е разтърсен из основи и плаче наистина. 

Е, може би и още веднъж - в средна възраст когато му просветне и му стане безкрайно ясно колко безсилен е в същност.

След това малко по малко човек се втвърдява. Само така може да издържи.

Последно време правя нещата така,  сякаш никога не съм ги правил. Така чуждо ми се струва.

Мисля.

Чета повечко.

Дишам. И много пуша.

Идват ми идеи, които преди бих подминал, като това за енергията.

Мисля си - съзнанието нали е сбор от информация, то не е нещо твърдо, то е нищо. Много неща са нищо.

Защо тогава да не можем да си изпращаме съзнанието там където си искаме, да си го разменяме ако щете, така както правим с битовете информация по оптичния кабел, или безжично.

Вселената не е ли просто безкрайна енергийна мрежа?

Би трябвало много по-лесно да можеш да изпратиш съзнанието си на Марс, отколкото да си мъкнеш тялото до там. Има логика.

Или просто търся изход и освобождение. 

Казано простичко - спасение.

Всички съществуваме на едно място, това е другото което си мисля.

Тук и сега в съществуванието.

Всичко е тук и сега. Всичко което е било и някога ще бъде. Ти, аз, динозаврите, ангелите, светците и уличният помияр, който маха опашка като те види.

Всички сме в кюпа.

А пък който не го разбира, толкова по-зле за него.

Шегувам се, обаче се чудя дали наистина не полудявам след такива мисли, но какво пък толкова.

Нека да е весело.

Всъщност колкото и да не си признаваме, след забавлението другото което търсим винаги е било спасението - чувството че си на сигурно място и че те обичат.

Само и единствено тия две неща.

Мисля си също, че ми е време за цигара, защото много стана.

Край.