Добре, ще пия едно кафе
Добре, ще пия едно кафе
Работя в банка. Краят на работния ден е. Приключваме. Един млад мъж застава пред мен и ме моли да му приема документите. Бързал, трябвало да заминава за Италия... Това е всеки ден. Винаги някой бърза, моли... А аз не мога да отказвам. Все искам да помогна. Понякога знам, че ме лъжат, но аз работя така и искам като ида някъде, да ме обслужват по същия начин. Той ме гледа жално, жално.
- - Добре, дайте си документите.- пак ще си тръгна последна и преуморена...
- - Как да Ви се отблагодаря? Ако не ми бяхте взели документите, утре щеше да е късно.
- - Няма нужда, това ми е работата.
- - Да ви изчакам, ще ви почерпя кафе?
- - Не, благодаря.
На другия ден в обедната почивка същият симпатяга стои усмихнат пред мен.
- - Пак съм аз! Каня Ви на обед, нали ме помните?!
- - Имам много работа и няма да обядвам, благодаря Ви.
След малко идва с пакет от близкото заведение за бързо хранене, с кола и със сок, защото не знаел какво предпочитам. След работа пак той. Така цяла седмица. Срещу банката има кафене. Разбрах, че няма да се откаже да ме почерпи и в поредната обедна почивка отивам с него на кафе. Сядаме, пиеме си кафенцето и той ми разказва целия си живот. И то само, защото съм била така добра да не затръшна вратата под носа му. За благодарност го слушам. До тук беше „романтиката". Сега идва ужасът. Той ме харесвал и искал да има нещо по-така с мен. Това преля чашата.
- - Момченце, на колко си години? Така, като ме гледаш, не забелязваш ли, че съм поне с десет годинки по-старичка?!
- - Не ме интересува.
- - Така, ти си се разделил с твоето гадже, доколкото схванах от разказчето ти. Но сега слушай внимателно! Аз съм щастливо омъжена с две дечица невръстни и не мога да ти бъда, каквото и да е. Аз просто си вършех работата, ти ме почерпи, всичко е ОК. Обедната ми почивка свърши, благодаря за кафето, чао.
Тъкмо мислех, че всичко е наред, той идва и ми носи пак пакет с дъвки и близалки за моите „дечица". Да се смея ли, да плача ли?! На другия ден ми се прирева. Той пак стоеше срещу мен. Помолих колегата да ме вземе с колата. Той по нас. Питам го:
- - Какво искаш?
- - Да съм с теб!
- - Поне е точно, кратко и ясно. Ти май не ме разбра, омъжена съм.
- - Нали знаеш, че стават нещастни случаи. Може мъжът ти да тръгне на работа и да го блъсне кола.
Полудях.
Мина известно време и той спря да идва. Бях го позабравила. Валеше дъжд и с една колежка чакаме трамвая пред банката. Пред нас спира кола и се показва „благодарният" ми клиент.
- - Качвай се да те закарам до вас, да не се намокриш.
Колежката ми понечва да тръгне към колата, така я хванах за ръката, че щях да й откъсна месо.
- - Благодаря, но аз така обичам да се разхождам под дъжда, мания ми е.
Отзад му свиркаха с клаксони, защото беше задръстил движението. Нямаше как, запали колата и потегли. Дойде трамвая и се качихме. Колежката ме пита:
- - Ти луда ли си, щеше да ни закара до нас в тоя проливен дъжд?!
- - Не, той е луд! - и й разказах за премеждията си с него.
Аз просто бях любезна, а за някои това е може би флирт или... аз нещо не разбирам?!
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Светлана Лажова Todos los derechos reservados
Ех ,Светле няма отърване сестро...направо ти съчуствам за патилата и те разбирам напълно!!!Ама така е живота е една нестихваща борба !!!
