– Безработицата – казва Миле, – паднала до нула процента. И продължавала да пада, мамка ѝ!

     – Не може да бъде – възразява трезво Стоян. – Това е невъзможно.

     – Защо да е невъзможно? – чеша се Миле ту по тила, ту още по-отзад и по-надолу. – Малко са невъзможните неща днес. А това ми се струва напълно възможно.

     Поръчват бира и гонят единствената муха в заведението, като ръкомахат.

     Бирата идва, по-студена от вчерашната, по-потна от завчерашната и напълно изветряла като онази от миналата седмица. Мухата пристига и тя, каца на масата, после по чашите. Прилича на мезе. Двамата се ядосват. Не на мухата.

     – Какво ще значи това, че безработицата е паднала под нула процента, а? – Стоян има вид на мирен човек, но не мирясва. Любопитен е. – Под нулата и Дунав не може да падне. Сонсожмон, понимаеш? Няма нищо под нулата. Само ти, Миле, понякога изглеждаш така, сякаш си изпаднал под тая черта.

     – Как изглеждам? – тревожи се Миле и спира да се чеше. – Нищо ми няма. Ти не разбираш. Падне ли нещо под нула процента, значи вече никакво го няма.

     Смее се Стоян, весело му е и колкото повече бира пие, толкова по-леко и драго му става.

     – Като тебе е – вика, – никакво го няма това нещо, щом под нулата е слязло. Досущ като тебе. Ти си пълна нула. Откъдето и да те погледне човек.

     И прихва.

     Честолюбив е Миле. Това, честолюбието, е обратното на нула. Затова се пали и доказва:

     – Никаква нула не съм, да те вземат мътните! Това за безработицата го прочетох във вестника. А там по-умни от тебе хора работят, пишат, словослагат. Препинателни знаци поставят.

     На това, последното, Стоян изригва с допълнително и още по-дивашко кикотене, като от време на време пуфти през зъби, свил лактите си до корема, сякаш се страхува да не му изскочат червата.

     – Напиках се, боже! Напиках се! – повтаря. – Препинателни, значи, знаци, а? Ох! Напиках се... без да искам. За резил станах.

     – Ти винаги си бил за резил – поуспокоява се Миле, като разбира какво е станало. Отпива от бирата и гледа Стоян в чатала. Вярно се е напикал. И то бая. – Аз ще отида да свърша тая работа в тоалетната, където се правят подобни актове.

     – Чакай малко, първо аз! – изохква угрижен Стоян. – Моля те.

     – И дума да не става! Ти се облекчи без да искаш. Само напикаването вече ти носи облекчение, май. А пък аз съм се запътил към тоалетната обмислено и навреме, защото го искам. Човек с воля съм. Не като тебе.

     Поглеждат се враждебно и хукват към изхода, като се блъскат нервно един друг. Мухата – след тях.

     – Ти си безработен от две години, мършо такава! – крещи Стоян и бута Миле от пътя. – Като ти е нулева безработицата, защото тогава не си намираш работа, а?

     – А ти бе, пияницо! – не му отстъпва Миле. – От три години само по кръчмите се мъкнеш. Аз може и да си намеря работа, ама тебе никога няма да те вземат! Погледни се само... Пълна нула!

     – Кой, аз ли? Глупости. Ти си нула.

     – Ти!

     Докато разменят реплики и дуплики, успяват и двамата по едно и също време да стигнат до външната тоалетна. Поглеждат заедно към вратата ѝ и виждат следния надпис: „00”. С тебешир нарисуван, два пъти удебелен.

     – Аз моята работа си я свърших вече – изрича Стоян предпазливо. – В гащите. Ти влез. Тия нули на вратата за тебе са изписани.

     – И за тебе също – озъбва се Миле. – Аз не съм на зор, защо да влизам. Това може и да не е тоалетна. Може да е помещение за хора, дето са кръгли нули. Като тебе. Аз нямам работа в такива помещения.

     Обсъждат в детайли ситуацията и се връщат неохотно в заведението, за да допият бирите и да уточнят позициите си. Мухата ги следва неотклонно.

     – Безработица няма – казва вяло Миле. – Има само безработни.

     Кима Стоян, съгласява се глухо и примирено:

     – То и надежда няма. Ама ние се надяваме, нали така? Щом сме двама, добре сме. Айде, наздраве.

     Звънват халбите, ама Стоян нали не мирясва, та му хрумва да пита:

     – Тая тоалетна е за двама, да знаеш. Щом и ти, и аз сме нули, значи за това е надписът отвънка. Указателна табела е. Всичко в този свят е за двама.

     Настава мълчание. И мухата притихва. Умува, умува, па се стрелва през прозореца на заведението и лети да провери дали там е за двама. Когато се връща, вижда, че Миле се търка отпред – да избърше и той своето мокро. Съдържателят на заведението с презрение описва поредната им вересия и ги побутва да си ходят.

     И те си тръгват. А мухата се чуди – тоалетната наистина е широка, има място. Тези защо вървят в друга посока?

     Когато се разделиха, разбра.