Фобия
Седеше в края на леглото и гледаше отражението си в огледалото.
Отдаваше се с цялата си любов, с цялото си същество, и накрая... нищо.
Винаги се възползваха от тялото й. От душата никой не се интересуваше. През леглото й бяха минали стотици – млади, стари, умни, красиви, грозни... Общото между тези различни хора беше желанието за секс, и после... довиждане. А тя... тя във всеки един си мислеше, че най-накрая е намерила човека, с който да остареят заедно. Тривиално, но нима именно тривиалните неща не са онези, които осмислят живота ни?
Държеше главата си с две ръце и от време на време машинално мачкаше кичур коса.
Боята беше паднала на места и отдолу се подаваха белите коси.
Красивото някога лице сега беше прорязано от бръчки. Лазурните очи се криеха зад голям диоптър и дебели рамки, сякаш за да се спасят от околния свят. В тях вече не се отразяваше морската шир, а една угаснала надежда. Неумолимото време беше оставило своя отпечатък.
От десет години беше болна от СПИН. Така и не разбра от кого го лепна, нито колко други тя самата зарази.
Най-големият и страх, че ще остане сама, болезнено сама, се беше сбъднал. Никой не я търсеше за нищо.
- Къде сгреших, Господи? Къде? Какво не дадох? Защо ме наказваш така?
- Никъде не си сгрешила, дете мое, но трябваше да изкупиш греховете на прокълнатия си род.
Обърна се рязко по посока на гласа и видя стоящата до прозореца фигура.
„Сигурно халюцинирам“, помисли си тя.
- Не халюцинираш – успокои я фигурата, явно разчела мислите й.
Примижа с очи, за да се концентрира върху лицето му. Беше мъж. Непознат и същевременно някак си близък. В чертите на лицето му откриваше всичките си любови, преплетени по невероятен начин. Красив мъж. Имаше топъл и приятен глас. Независимо от абсурдната ситуация, може би щеше да се влюби и в него, но очите му я накараха да изтръпне. В тях нямаше нищо човешко.
Изведнъж се почувства много уморена и й се прииска да си легне.
Бавно се отпусна на леглото и обърна глава към него.
Той седна до нея и я погали.
- Още малко. Потърпи още малко.
Думите му я успокоиха. Вече не изпитваше самосъжаление, нито обвиняваше Бог за живота си.
Наведе се към нея и я целуна.
Устните му бавно изпиха отровата, наречена живот.
© Милен Милотинов Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
"- Никъде не си сгрешила, дете мое, но трябваше да изкупиш греховете на прокълнатия си род." - Карма? Да има карма, която групова... но... Изчистването на лошата карма започва с променяната на мислите, намеренията и действията. Тук така описано причината е Страх! "Най-големият и страх, че ще остане сама, болезнено сама, се беше сбъднал."
Ние сме "архитектите" на живота си. Получаваме това, в което вярваме силно и желаем или... това от което ни е страх! Кое ще е по-силното и ще надделее?
А иначе разказчето е приятно! -
Катриона, предполагам че въпросът ти е насочен и към мен?
1. не употребявам наркотици
2. не сме братя и сестри.
3. не е задължително написаното да ти хареса, но не виждам защо трябва да реагираш по такъв начин?
4. ако по някакъв начин в написаното припознаваш себе си, това е съвсем друго нещо, за което нямам вина.
Благодаря за мненията! -
Че кой му слага етикет? Втория ми коментар беше към загрижения коментар на Karotina. Просто и влязох успоредно да се радва, че и обръщат внимание. И понеже обикновено говоря с недомлъвки, сега ще кажа ясно и елрементарно за да се успокоите: Драги читатели! Разказчето, е едно много приятно и философско четиво. Няма да си загубите времето, ако вземете да го прочетете!
-
Защо когато нещо не ни е близко му слагаме етикет надрусан или луд?! Просто различна от нас гледна точка, различно преживяване, различен поглед върху преживяването. Поздравления за твоят поглед.
-
На мен пък много ми хареса. Разбирам лирическата героиня. Понякога за да откриеш любовта един живот не стига. Понякога в търсенето може да изгубиш и себе си.
-
Аз лично бях на половин бутилка (няма да уточнявам, литър или галон) Бушмилс! Не знам за другите, но по-младите използват по-бързо действащи "омайничета"... Нема си губят времето с глупости и салтанати, я - за да постигнат същия ефект!
-
Абе какъв ден е днес? Братята и сестрите откровенци да не са били надрусани снощи?
-
Когато прекалиш с поемането на дози от живота, той неминуемо се превръща в отрова. Мярката е важна във всичко, както в чашата, така и в любовта, секса, храненето и прочее:
"Умерено пия и лъжа умерено -
твърдеше един неизвестен поет...
И прав е - средата уцелиш ли,
лавирай... Ще станеш човек!"
Цитирам себе си!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
И по-скоро аз приемам разказаната случка като метафора. Всеки може да пречупи през себе си и да се намери в този разказ, стига да е достатъчно откровен.
Много ми хареса