Фобия
Седеше в края на леглото и гледаше отражението си в огледалото.
Отдаваше се с цялата си любов, с цялото си същество, и накрая... нищо.
Винаги се възползваха от тялото й. От душата никой не се интересуваше. През леглото й бяха минали стотици – млади, стари, умни, красиви, грозни... Общото между тези различни хора беше желанието за секс, и после... довиждане. А тя... тя във всеки един си мислеше, че най-накрая е намерила човека, с който да остареят заедно. Тривиално, но нима именно тривиалните неща не са онези, които осмислят живота ни?
Държеше главата си с две ръце и от време на време машинално мачкаше кичур коса.
Боята беше паднала на места и отдолу се подаваха белите коси.
Красивото някога лице сега беше прорязано от бръчки. Лазурните очи се криеха зад голям диоптър и дебели рамки, сякаш за да се спасят от околния свят. В тях вече не се отразяваше морската шир, а една угаснала надежда. Неумолимото време беше оставило своя отпечатък.
От десет години беше болна от СПИН. Така и не разбра от кого го лепна, нито колко други тя самата зарази.
Най-големият и страх, че ще остане сама, болезнено сама, се беше сбъднал. Никой не я търсеше за нищо.
- Къде сгреших, Господи? Къде? Какво не дадох? Защо ме наказваш така?
- Никъде не си сгрешила, дете мое, но трябваше да изкупиш греховете на прокълнатия си род.
Обърна се рязко по посока на гласа и видя стоящата до прозореца фигура.
„Сигурно халюцинирам“, помисли си тя.
- Не халюцинираш – успокои я фигурата, явно разчела мислите й.
Примижа с очи, за да се концентрира върху лицето му. Беше мъж. Непознат и същевременно някак си близък. В чертите на лицето му откриваше всичките си любови, преплетени по невероятен начин. Красив мъж. Имаше топъл и приятен глас. Независимо от абсурдната ситуация, може би щеше да се влюби и в него, но очите му я накараха да изтръпне. В тях нямаше нищо човешко.
Изведнъж се почувства много уморена и й се прииска да си легне.
Бавно се отпусна на леглото и обърна глава към него.
Той седна до нея и я погали.
- Още малко. Потърпи още малко.
Думите му я успокоиха. Вече не изпитваше самосъжаление, нито обвиняваше Бог за живота си.
Наведе се към нея и я целуна.
Устните му бавно изпиха отровата, наречена живот.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Милен Милотинов Всички права запазени
