Инакочистене, инакоподреждане

    Вечер сладка. Жената на работа беше и да закъснее щеше – момент идеален да се скатавам и само да се чудя на коя кълка да легна докат си гледам състезанието по мотори, де съм записвал... Да, ама не! Туй, драгий читателю, не съм аз (поне не страшно често), аз съм един същински джентълмен, та викам докат я нея няма, аз ще да взема малко да разтребя у дома. Запретнал ръкави, духнал назад косата – щото, брате, тя много дълга станала, ама кой да ти ходи на фризьор по времена сурови, ще да ме гледа накриво фризьорката сигур (нал знаеш, драгий читателю, моята така симпатична хронична кашлица как плаши, ако знайш! Особено в годините, къде живеем сега), та... трябва, брате, косата да се науча да връзвам някак, че ми все пред лицето пада.    

    Ама, туй са проблеми мижави, незначителни. Най-важното е тука преди госпожа Велика да се върне, аз да съм накиприл туй малкото апартаментче тъй, че тя кат влезе, да си излезе, мислейки си, че е сбъркала вратата... толкоз да е чисто и подредено, че да свети и даже да пее!

    Огледах, за да направя триаж. Първо – на балкона има чаршафи чисти, веят се волно и с птичките пеят, ама не бива да ги оставиме дорде птичките там си гнезда направят. Сухи ли са – да ги приберем вътре. Гледам – на мивката чинии има, за измиване ще да са. Гледам – тука мойте книги са навсякъде – а те, най-разнообразни – и са неподредени. Обувките на жена ми завладели целий коридор, след като превзели шкафа за обувки, че се и подава една пантофка ненапъхана напълно. Дрешкуля има върху шкафа, а огледалото се не вижда от на жена ми помнозното яке (а то лято, брате, ама мода да е!). Добре! Триажът готов, време е за медицина.

    Реших се, както си бях и почнал, да взема чаршафите отвънка и да ги най-чинно сгъна и подредя. Издърпах първия, без малко да съборя бельото долу на улицата (ама с маневра най-светкавична хванах го, не бой се – ама кой да ти забележи, че и бельо имало до чаршафа проснато) и го завлякох вътре да го сгъвам. Леле, майко, да ти не думам колко се трудно сгъва чаршаф! Отде да го подхванеш, той все се изплъзва. Въргаля се по пода, а него даже не съм го още в триажа включил (пода)... ще да се боря ази с чаршази! Бием се, дърпаме се – накрая го разгромих. Не беше най-прилежно натъкмен, ама ставаше. Втория по-лесно го преборих, я, аз да не съм вчерашен! И него метнах върху пианото.

     Тъй... туй пиано голяма стойка, помислих си аз, като си славни времена спомнях де свирех на него За Елиза (първата част само, аз да не съм ти тука Бочели или Васко Василев?!) Ама е на, сега служи по-важна служба – да държи ми чаршафите, докато се чудя да прибирам ли или не бельото. 

    Огледах се из стаята набърже, да си припомня приоритетите. Ама жал ме хвана, каква жал! То аз вече петнадесет минути се само с чаршафи боричкам, а ме чакат и чинии, и бъркотии, че и пода трябва да измета! Не е лесен, брате, животът!

    — Трябва да се бърза! — прошепнах си гордо и с юнашка стъпка понесох чаршафите немили-недраги към спалнята. Отворих гардероба с размах и що да видя – то всичко пълно! Где да ги, брате, туря тия чаршафи?!

     Имаме ний едно малко шкафче (дето го аз сглобявах, да се аз похваля) с весела история. То е бивше за обувки шкафче, ама тъй кат е на редове, пардон, на колони, абе, на етажи, решихме вместо за обувки да го ползваме за дрехи и/или книги (грешка ще да сме направили, ако съдим по дивата окупация в коридора от обувки на жена ми без места за паркиране). Та в него шкафче сега наполовина седяха полу-подредени разни дрешки, а отдолу, на последните два реда се бяха смъдрили част от книгите ми.

    Споменах ли, драгий читателю, че аз най-обичам да чета? То се видяло по броя на нещата, кои има в къщата – мои и кои на жена ми. И кучето има повече дрехи от мене, обаче никой ме не бие по книги! И даже някои да не съм чел, важното е, брате, там да са, да създават умозрение. Тъй де! Та, мойте книги кротко ме зовяха наредени най-надолу.

    Ще да ги подреждам сега! Измъкнах всите, разглеждах някой с недоумение кога съм ги пък тях набавял, други с усмивка лека (а, туй ми се чете, а онуй ми се чете), трети си викам – туй луд трябва да съм бил, де съм си го купил! Да ти кажа, драгий читателю, ще да ме разбереш – имам аз много книги, ама най-ми е странно защо ще да съм купил „Визуална психодиагностика“ и кога ще да съм я чел! А то един том, тежи повече от мене!

     — Кой ще ти визуализирам аз, и какво съм си аз мислил? — чудех се на книгата.    

    Стихове на Ботев – тази книга ми е подарък от майка ми, много древна, ама гордо чака да я подредя. Николай Райнов – да, него си го долюбвам лудетината. А що, брате, имам Бхагавад Гита?! А, верно, на един литературний пазар ме една синеока рускиня привлече да съм я бил взел, и аз какво да правя – да мигам ли или портфейл да вадя! И още много други. Гледам ги, чета си тук-там, и си времето минава.

     По едно време се аз усетих, че нищо още съм не свършил, освен да съм се бил с чаршафи и да съм съзерцавал книжки. Затуй, време беше да се поразкърша. Ама гледам те книгите не са подредени кат хората, щото място в шкафа няма да се поберат тъй, че да им се заглавията виждат! Ето, туй ще да реша първо!

    Разглобих шкафа, или поне, преместих где да събера едната плоскост (немам знанията, брате, да ги назова както се правилно зоват, тъй че „плоскости“ ще да им викам), тъй лиших шкафа от един ред място. Ама пък книгите се виждат!

     Върнах се да взема чаршафите, само за да осъзная, че не съм за тях място нигде направил! Леле, трагедия! А времето си тиктака, още съм не научил как да го спирам и превъртам, а ако само мърдам стрелките на часовника нищо се не случва — аман от неработещи часовници! 

    — Добре, остави чаршафите и вземи един чай да си направиш, та по-бързо да върви работата.

     Чая подготвих, занесох го в спалнята, па да се полюбувам още малко на книгите, докато си го пийвам. Ех, славни бяха тез книги, славни. Само да ги докосваш и, брате, поумняваш... Бързай бе! Стреснах се пак и се втурнах към хола, белким да събера бельото, преди да го е грабнал вятърът и да го е отнесъл на някой светофар да свети в червено. 

     Ама тогава, страшна една се работа случи! В миг чух шум бесен от спалнята, толкоз гърмежен и злокобен, че чак ми се косата изправи и накъдри и се сама върза на опашка... хукнах към спалнята да видя що е някоя кълбовидна мълния там натворила! А той, шкафът дет го разглобявах, паднал. По земята се валят Николай Райнов, суматий други преславни писатели, и онази жълтата блуза на жена ми копринената (накуп с много други дрешки)... то копринена сега бива ли да е сгъната?! И за ужас мой – и чаят дето бях оставил върху шкафа се посипал отгоре кат заливка! Сълзи в очите ми бликнаха, болка накъдри сърцето ми! Че и ми е най-жал за книгите, мале, аз ги пазя повече от диаманти (не че диаманти имам, ама в тях нищо няма, да знайш!)

    Кучето ми в тоя миг доприпка – тя на всяка манджа сол, олио, пипер, брашно, Е500, всичко дет ти не и трябва в манджата – да види що се е случило. 

    — Бягай оттука! — подвикнах ѝ ази, ама тя ме не слуша. Налази върху дрехите, задърпа си една (не, не — ѝ виках, ама слуша ли ме някой в таз къща?!), после взе па си придърпа няколко дрешки и легна отгоре им, ще да кажеш най-мекото легло. Аз сбирах другарите си книги паднали в боя, и слава Богу на най-любимите ми нямаше заливка… спасила ги е тая жълта блуза (жива да е!). В тоз момент се вратата отвори. Разбира се, че ще да се отвори точно ей сега!

    — Прибрах се — подвикна сладкото песнопойно туй що не исках хич да чувам още.

     — А, не, объркала си апартамента! — приплаках ази.

     Влезе Габи при мене, огледа с поглед остър бъркотията, що аз бях сътворил тука и ми тресна един кикбоксьорски писък. Ей сега ми точно Бхагавад Гита потрябва – взех да се браня с твърдий ѝ корици!

    — За наказание с мене ще идваш на йога утре – заяви жена ми след като аз знаех да мълча, когато жената е права, та нищо не бях казал освен „аз ужасно най-искрено страшно много трагически се извинявам“.

    Е, сега я втасах! И йога ще да трябва да кърша за капак! Таз Бхагавад Гита какво ми точно трябваше в спалнята?!            

-------

П.П.

Казвам един ден на Габи, не помня какво ѝ разправях, ама завършвам си изречението с "Аз съм си джентълмен, затова.."... и тя вика "Тъй ли?!“ с неверие. Я, какво ли пак съм направил?!