Напиши ми книга. Кривото зъбче настояваше.

     Къде? Тъпо го казах, както мога да говоря и да се усещам, когато съм влюбен.

     Където ти е удобно. Просто го направи. Има ли значение мястото?

     Разбира се, че има значение. Предпочитах дупето. Там се пише най-добре.

   Започнах. Този пръст беше неудобен. Кучето ми, любимото ми, го ухапа така убедително нежно, че прекърши нещо в него. И така си остана. Крив пръст.

     Като живота. Малко увиснал. Прилича на поялник. Дявол да го вземе. Върши работа донякъде.

     Рисувах върху клавишите на нейното съвършенство. Дълго време го правех. Тя искаше книга. А аз имах и други пръсти. И не само тях. Върху нея всяка мисъл беше клавиш, честно. Уф, мамка му. А аз не умея за свиря. Предпочитах да спя с нея. И да я чукам така хармонично, както бих го правил, ако можех да свиря на пиано.

     Бих я докосвал само с мисли, само с пръсти и с нежността на дланите си, но нито едно от тях не беше така честно и убедително, както това между краката ми.

    Така мина животът. Ухапаният пръст се постара да музицира, но не създаде хармония. Сигурно в него имаше памет на болката, като същата, която се появи по-късно в мен, но по-дълбоко – болката, че раната е самопричинена.

    Тя не беше съпруга. Нито любовница. Няколко дълги нощи, половин живот, нощи, отнемащи светлото, всъщност – тъмното красиво на измисления светъл свят. Това беше тя. Имаше бенка над лявата мишница. Не видях друго съвършено в нея да няма.

     Кучето умря рано. Тя – също. Обичаше думите, които не означават нищо. Мисля, че харесваше музиката ми. Нощем. Аз я рисувах, тя спеше. Или беше обратното? Заспа, докато чертаех някакъв символ над челото ѝ – наум, до нея, докато държах ръката ѝ. Тя се събуди и ме изгони – беше неуместно да ме обича така. Защото искаше да ме обича иначе. Напуснах тогава ръката. Знаех, че напускам живота ѝ. И своя също.

     Аз останах да напиша тази книга. Останах ли казах?

     Извинете, бях разточителен на думи. Не съм останал. Не.

     Трябваше да пиша книга. Ами – ето. Написах я.

     А сега, сега се оказа – тя ме е писала. Книгата – мен.

     Тя остана. Не аз.

     Имаше бенка над лявата мишница. И едно малко криво зъбче, зад кучешкото, то все се подаваше скришом да го целуна. Почти не говореше, но все се усмихваше, за да покаже, че  нещо не е напълно наред, ужким случайно, но всъщност... Потайна си си беше. Аз си въобразявах, че ме е предизвиквала. Ето така предпочитам да мисля нощем, когато я рисувам върху облаците на сънищата. Не умея да рисувам голи жени, но нея винаги така я докарвам. Добре е, че въображението е по-красиво от картините. И от живота.

     Тя имаше толкова много. Къде да го напиша? И как?

     Пръстът ми е счупен.

     Но дали е счупен само той?