Кога ще ги стигнем?!!! Или кога ще ни подминат?
Случи се така, че трябваше да довърша един разказ, но нещо, дремещо отдавна в мен, се „запали” и „заболя” от искрените чувства на едно наранено сърце. Взех, че написах тези редове, след като... Четох,четох,четох! Едно "отворено писмо", различни разнолики мнения... И очите ми се пълнеха със сълзи! „Да! Да! Да!” - бих извикала, изревала с пълно гърло и повтаряла, докато не остана без глас, но това няма да промени нещата. България и не България. Зачертаване!? Знамена!? Чужда земя – своя земя! Какви въпроси?! Какви страсти? Стига! България никога не е била само име, флаг или държава ! Тя е народ! Тя е крачета по прашната, напоена с кръв земя! Тя е традиции, които сме изхвърлили зад гърба си - захвърлени парцали с погнуса! Днес, кой ще научи младите на тези традиции?! България! Тя е! Душа! Душа бе, хора! Нашата – обща и единствена душа!
Всеки има право на избор. Понякога животът ни поднася вкиснати мушмули и искаме или не, гладът ни води – ще се ядат. Но пък мушмули е ял този народ, като започнем от Паисиевата история, че до наши дни! И какво? И аз ям мушмули, даже и се усмихвам, но няма да забравя една случка преди повече от 7-8 години. Разбирам хората, които обезверени от невъзможността да отгледат потомство, да имат дом, да помогнат на родители, заминават и превиват гръб, там, където е не – своя земя. Разбирам ги и сърцето ми плаче. Но не разбирам тези, които са тук на своя земя и едва ли не, гледат с подигравка на това, че съм млада, но не избирам да живея и работя в чужда страна. Не искам! Знам, тук също е трудно – там също ще е! Не ми стигат и тук парите, и тук съм гладувала, и тук сърцето ми е спирало, че за „утре имам жълти стотинки”, и сега, даже докато пиша това, очите ми се пълнят със солени чувства. О-о-о, не бързайте! Знам какво е глад, знам какво е ситост! Знам какво е да искаш да отредиш близките си, да им предоставиш избор да живеят по – добре! И още по-ясно да се изразя – знам какво е никой да не те поглежда, нито роднини, нито приятели, не само, защото си имат достатъчно проблеми, но и защото си като „воденичен камък” на врата им. Знам! Знам какво е да работя по 18 часа на ден и едва да имам сили да сложа две хапки в устата си, преди да капитулирам, и едва да пролазя до леглото си. Знам, какво е да ти се свива сърцето от напрежение, от притеснение, че няма. Не стигат! А си дал толкова много от себе си! Знам какво е да те гледат пренебрежително, защото родителите ти не ти дават пари и имаш само тези дрехи, които може да си позволиш. Пазиш ги, шиеш ги - два комплекта! Радваш се на малкото, на „не оригиналното”, но новото. Жажда!
Можех да замина – и възможност имах, и начини да го направя и хора да ми помогнат. И да, бих заминала – да видя Лувъра, да видя красотите на Рим, Неапол, Валенсия и Барселона, античността на Атина, храмовете на Тайланд, дворците в Русия,…но бих се върнала с бърза крачка, не, със галоп, след като съм видяла! Имах и имам примери, и за връщане, и за оставане. Всеки прави избора си, но никога не съм си позволила да го налагам или да се присмивам на някого за това. Не всеки може да яде с усмивка мушмули! Имам брат, който ще остане далеч. Той замина, тъгувах, мислех си, че там му е по-добре. И да – сигурно е! Знам защо там е по-добре за него и не го съдя. Израснах с него и имах моменти, след като замина, в които се хващах, че започвам да му говоря…Толкова много го обичах и го обичам. Да! Той се промени - животът за него там стана по-мил, но не го съдя, не го моля. Изборът за вида щастие си е негов. Имам друг брат,който беше с години в чужбина, от година на година успяваше да вижда детето си, жена си. Накрая се завърна! Не го мързи и намери начин да работи за повече пари. Трудно му беше, но успя. Сега чака втората си рожба да се появи, на българска земя, в къщата в която трябва. Обичам ги! Да, имам близки приятелки, които заминаваха, които се връщаха и на които никога не им беше достатъчно това, което печелеха тук, а то беше три пъти повече, от това, което аз взимам, дори и сега. Заминаха и не им се връща, като се уредиха. Последно, като се видяхме, признаха – трудно е, но там има пари.
Да! Всичко разбирам. Не е просто да се ядат мушмули, но не парадирам и не съдя. Хората са си казали:” В чужда кожа не може да се вмъкнеш!” и „ На чужд гръб сто тояги са малко!”.
Но, най ме втресе този случай преди 7-8 години. Пътувах, почти през ден с влака до областният град. Завършвах висшето си образование – платено с мои пари, с пот на чело, завършено с мои знания, независимо от това, че не се наспивах, че се молех да ме пуснат от работа, че си лягах в 2-3 часа сутринта и ставах в 5. Но моите мушмули, са си мои! Изядох си ги с удоволствие, колкото и кисели да бяха.
Влакът закъсняваше. На перона по пейките народ. Говорят си, срещат се, спорят и задават въпроси. Аз седя сама на една пейка. Пуша и стискам кафето в ръка. До мен седнаха двама мъже. Единият по - млад, облечен видимо за работа, другият - лъхащ на одеколон, спретнат с поръбен панталон, с ризка на карета с джоб отпред, около 62-65 годишен. Като го погледнеш си казваш: „Умен, мъдър човек! Живял и работил в България, и за народа си.” Но…
Започна се разговор. Мъжът с поръбените панталони патетично започна да се тюхка на младият. Защо младите стоят в България? Тази страна е нищо – „селяния” някаква. Да продадат всичко, което могат и да заминат за „Златните земи!” – Америка. Каква държава! Каква страна! Обединени щати! Красота, земя, народ, закони! Ние - българите не сме нищо! Какви хора само са тези американци! Чудни неща са сътворили и са си уредили живота. Каква история имат само?! Какви войни са спечелили! Колко са богати! Седях и слушах. А в мен се надигаше горчива вълна: ”Не те ли е срам! – си мислех,- Нима не си работил и не си взел пенсия! Нима не си роден на тази земя! Какви войни, какъв народ?!” Никога не съм се мислела за търпелива, но тогава някак се опитах да премълча. Не успях! Забелязала съм, че когато съм най-ядосана ставам студена като лед, подредено някак тече мисълта и думите ми и удрям там, където най-боли. Но аз съм най-ядосана, само тогава, когато знам, че съм в правотата си и в онзи момент не защитавах себе си или моя избор да съм тук – защитих моят народ, моята земя, моята история.
- Извинете, но не съм съгласна с Вас! – обърнах се към възрастният мъж, който тъкмо ме даваше за пример, че като млада и аз трябва да си събера багажа и да отлитам „зад океана”. Онзи ме погледна стреснато, личеше си, че за него, освен неговото мнение и виждане, друго не съществуваше, но…:
- Знаете ли от колко години съществуват, така наречените Съединени американски щати?
Той мълчи, аз продължавам:
- Историята им е на някакви си двеста години. Само двеста! А нашата, така наречената „селяния” от Вас, има само 500 години под чуждо иго, без да броя Византийското владичество!
Онзи ококори очи и ми скляпа насреща.Но аз вече бях загряла:
- Вие не сте ли учили? В училище не Ви ли са преподавали историята на „селянията” и това, че има повече от 13 вековни документи за съществуването на една България? Тук сте завършили нали? Добър живот сте живели? Къде сте роден? Аааа, добре, селско чедо! Чудесно! Учили сте в града? Браво! Стипендия?! Чудесно, народът превил гръб в ТКЗС-тата е плащал да знаете! Народът е и моята баба, превивала гръб първо по нивите на ТКЗС-то, после във фабриката за тютюн. Защо мълчите? Вашата Америка с позлатените павета имала ли е робство? Нека не броим поробените афроамериканци за които са се скарали и са се били. Какъв народ? А знаете ли, че всъщност онази земя е на коренните индианци, които са затваряли като животни в зоологическа градина, така, както и нас са ни трепали, приучвали и заробвали и византийци и турско – османски орди и още, и още.Ама сме още народ - не сме се претопили! Не знаете ли? А да, знаете, че Америка е била затворническа колония преди въобще да окрадат от милите племена земите им? Историята им? Там са пращали първо най- пропадналите хора, най-върлите врагове на Англия, Холандия, Италия…Да не изброявам още…Мълчите?! Защо? Млада съм! Да знам, че съм, но аз съм българка и се гордея с цялата си история, род, земя. Да! Много сме лоши и често се отричаме от своето си, така, както Петър се е отрекъл от Исус, но…нима човек е само добър или само лош?! Нима ще изхвърлите децата си, защото не са съгласни с нещо, което вие мислите за правилно?! Не! Какво да Ви обяснявам! Имам изпит, трябва да защитя старобългарският си език, като покажа на преподавателите, че житията и стари да са, са мили на сърцето ми. И да…мога да се помоля за Вас на чист звучен старобългарски,макар да не е ясно дали е звучал точно така, като мога да започна от :
„Отьчє нашь, ижє ѥси на нєбєсѣхъ,
да свѧтитъ сѧ имѧ Твоѥ,
да придєтъ цѣсарьствиѥ Твоѥ…”
Влакът спря на перона. Взех си препълнената чанта с изписани листове с криволичещи знаци, за които никой не е сигурен кога наистина са се появили, за да запишат една история , за едно племе, за един народ - грешник и светец, и оставих зад гърба си ококореният човечец. Качих се и се настаних. Двамата седнаха зад мен. Но през цялото време докато пътувахме, повече не се спомена за прекрасните „Златни американски полета!” Една жена седна до мен и мило ми стисна ръката, след което каза:
- Браво момиче! Напълни ми душата!
Тя и моята беше пълна, но със сълзи. Сълзите от мислите за всички онези, пролели кръв, захвърлили живот, семейство, дом…за всички, за които мушмулите са твърде кисели, за да ги ядат с усмивка.
© И.К. Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Благодаря Петър! Хвана ме свян, пред такава похвала. А за това какво знаят чужденците за своята страна мога да съдя само от разкази. Например в Испания по История за последен клас, аналогично, за да завършиш гимназия изучават столиците на Европа. И ако ги знаеш - получаваш висока оценка. При нас, ако не се лъжа, това децата го учат още в основното. Поздрави!
-
Ти ме остави без думи, момиче...
Каква душа!
Уникална си!
По повод на българите в чужбина мога да говоря само от свое име.
Никога не си крия произхода тук или там - където съм бил.
Имам един приятел, един мил дебел Карлсон, който не живее на покрива и с него доста често си говорим за история и какво ли още не.
Той е сравнително образован англичанин и половин шотландец дори.
Но не си знае историята по-далеч от Хенри 8 и неговите жени...
Какво да говорим повече... -
Благодаря ти, Гергана! Радвам се ,че ти е харесало,но не го приемай като критика
. Всеки сам трябва да избира, но не трябва да налага изборът си на другите. Хубава вечер! -
Аплодисменти!
-
Ех, Младен!Благодаря ти! Ще ни лишиш от прекрасната си проза? Май, за доста хора това е наболяла тема, но истината е такава, че хората толкова са се обезверили и озверили, просто защото, както каза един обичан от мен човек: - Всекидневно им се задава въпроси като: Защо си дойдохте и Защо не заминете.От живота си разбрах едно, че когато човек най го боли силно и се чувства най- безсилен, тогава става лош, не се радва на щастието на другите и иска и другите да са като него, обезверени, тъжни, ядосани. Поздрави!
-
Браво, Лиа! Напоследък ми се въртеше в главата един текст с евентуално заглавие "Изменници на родината", но след твоето превъзходно перо се отказвам да пиша по темата.
-
Не, Силве, аз благодаря!
-
Благодаря ти за този разказ, Лия!
-
Благодаря, Гавраил! Хората все пак са различни, избират различно, но това не трябва да накърнява по някакъв начин изборът на другите.Поздрави!
-
Прекрасен пример за родолюбие.Не оправдавам по никакъв повод тези които напуснаха България завинаги.Личното благополучие не е оправдание а маскировка на бягството.
-
И аз като теб Костадин, обичам! И да, на Силвето, която е виждала и изживявала и двата избора ,да е там или тук, наистина показа колко сме лоши дори един към друг. Да накараш един добър човек да се възмути така е страшно, но само този човек, може да покаже колко силно може да се обича.
-
Обичам мушмули,обичам България,поздрав Лия аз мисля,че писмото на Силвия е добър повод за размисъл.Прегръдка най-сърдечна.
-
Стойчо, Светулче, благодаря Ви!
-
Поздравления за патриотизма! Всеки да решава за себе си,без да ограничава избора на другите. Изборът нерядко на по-късен етап бива преосмислян!
-
Твърде вярно, за да бъде поучително!
-
Благодаря ти, Марианка!
-
Благодаря, Георги! Това е моето виждане,но и на другите. Имам хиляди примери,но не е нужно да е дълго, стига да кажеш това, което чувстваш.Не виждам смисъл в това да съдя другите за изборът им,но и не искам други да определят моят и чуждият. Един народ-една душа! Това е все едно да плюем срещу родителите си! Аз си харесвам мушмулите! Все ще ми киселеят и ще имат вкус на моят народ и моята България! Поздрави!
-
Хубаво... И точно... За размисъл...
-
Благодаря момичета! Но това не е позиция, нито отстояване.Това е моето мислене и моят начин на живот. Надето е разбрала най-точно, може би, защото тя знае. Все пак трябва да отбележа,че всъщност благодаря на Силвия за нейното отворено писмо , за да се сетя за този случей. Иначе, нещата стоят така.
-
Поздравявам те за позицията и за решителното ѝ отстояване!
-
Амин! Добавих в любими!
-
Разплака ме, Лия, а не плача лесно. Браво, Българко!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
