Павел се протегна, поразкърши се и тръгна на обиколка. Поляната винаги му изглеждаше безкрайна. Като огромно светлозелено море, но без вълни. В далечината се виждаше гора в сивосребрист цвят, гора, в която нямаше вятър, нито птици, нито листа по дърветата. Обвита в мъгла, недружелюбна, не му позволяваше да я докосне, да се приближи, а беше виждал, че някои ги допускаше...
Отляво имаше светлосинкаво-сиво море или небе. Не можеше да определи на какво точно му прилича, сякаш беше живо - непрекъснато си променяше цвета в цялата гама на сивото и синьото.
Може би все пак беше море, защото там поляната свършваше в тясна пясъчна ивица, която се виеше почти до гората.
Реши да тръгне по тази ивица и отново я видя. Седеше, подвила нозе, и гледаше към морето с празен поглед.
- Здравей! Как си? - усмихна се и протегна ръка като за запознанство.
Момичето го погледна отегчено. Беше невероятно красива, с дълги тъмни коси и сини очи, които сякаш го простреляха в упор.
- Разкарай се! Сега не ми е до разговори - махна с ръка, сякаш пъдеше досадна муха.
Стана му неловко. Но предпочете да не спори и продължи надолу по пясъчната ивица.
Синевата бе странна - като нарисувано бурно море или небе пред буря. Не го привличаше, но и не го отблъскваше както гората. Скоро спря да разсъждава на тази тема. На пясъчната пътечка бе коленичил мъж с бяла брада и драскаше с пръсти някакви безкрайни формули, триеше, пак пишеше и си мърмореше нещо под носа...
В коридора на реанимацията суетнята приключи. Влизаха в главна визитация.
Придружителите трябваше да напуснат стаите. Трите жени използваха времето да изпушат по цигара на стълбищната площадка към задния вход.
Емилия беше двадесет и пет годишна красавица, прочута балерина, при катастрофа бе останала без два крака, имаше тежко комоцио и от три месеца беше в кома. Близките правеха всичко въможно да помогнат на лекарите, но този път проблемът не опираше до парите...
- Все така си е спящата ми красавица - въздъхна майката и дръпна нервно от цигарата. - Вчера ходихме при една врачка в едно Плевенско село. Тя каза, че Еми не желае да се събуди. Не искала живот без балет. Казала и е: "Къде сте виждали балерина без нозе?"
Раменете на жената се разтресоха. Таня я прегърна мълчаливо. Сълзите не помагаха, знаеше го от личен опит, но те показваха, че нещо живо мъждука в обгорелите им души. Вече почти година беше в това отделение. Преди да докарат Еми, преди да оперират учителя, преди всички, които престояха тук за кратко и си тръгнаха усмихнати или почернени...
Откъм коридора се показа млада жена с кокетна пухкава шапка и дълго зелено палто. Присви устни и направи заканващ знак към учителката:
Жената се поприсви сконфузено.
Отдалечиха се. Младата жена вървеше изправена, жестикулираше оживено и с всеки неин жест учителката сякаш потъваше надолу и се смачкваше...
Павел се втренчи в драсканиците - нищо не му говореха. А човекът си пишеше ли пишеше, сякаш нищо от околния свят нямаше значение за него.
Откъм другия край на поляната се зададоха с бодра крачка тримата войници. Винаги се движеха в комплект и маршируваха. Сега единият тръгна към гората с по-бързи крачки и някаква свирепа решителност в погледа. Другарите му изостанаха, после изчезнаха нанякъде. Първият стигна до гората и се шмугна в нея...
- Рано или късно и ти трябва да си избереш пътя, момче - човекът с брадата го гледаше благо и се усмихваше. Не забравяй, че тук сме само временно - нещо като цветя във ваза. Не сме свежи, както в градинката, все още сме живи, но ще дойде време да ни изхвърлят, а който му се живее - пуска коренче, като използва влагата на чувствата си и ако е намерил смисъл да продължи...
- А ти от кои си? И защо нищо не правиш по въпроса? - попита го Павел.
- Късно ми е да се вкоренявам. Нямам шансове. С този тумор в главата ми, дето го извадиха на части, и да се върна, ще съм като идиот. Представяш ли си - господин учителят, математикът, лауреатът на толкова математически олимпиади - лигавещо се
идиотче. Дъщерите веднага ще ме пратят в лудницата. Ако отида отсреща в гората, пак за тях ще е по-добре - ще продадат къщата, нали съм им я приписал след смъртта ми да е за тях. А пък жената ще я изпратят в старчески дом. Не! Докато ми издържи сърцето, тук ще си стоя и ще си чертая формули...
В главата му пак изплува спомена за Малина. Къде ли е сега? Как му крещеше тогава. Слушаше я и караше, а вън валеше и беше тъмно... Притъмня и пред очите му. Искаше да се защити от несправедливите и обвинения, а вместо това - челен удар... право в стълба на светофара....
Отсреща двамата маршируващи пак се появиха, после се разделиха, като единият пое към гората, другият се върна обратно, а преди това се прегърнаха...
Учителката се върна сама на площадката. Беше плакала. Жените я посрещнаха и зауспокояваха.
- Не се притеснявайте - прошепна Таня. - Сега трябва да сте силна за двама. Болестта не е непобедима... Винаги има шанс... и надежда.
Павел въздъхна и тръгна обратно по жълтата пясъчна ивица. Момичето не беше помръднало. Седеше на скалата със същия невиждащ поглед, прегърнала с ръце коленете си... Погледна го с досада:
Трябваше. Трябваше да се реши... Той тръгна към синевата и за пръв път не си помисли, че не може да плува...
По коридора с грохот преминаваше количка, тикана от санитар. Тялото бе покрито с чаршаф... Настъпващата след количката тишина беше унила, като продадена на търг... Шепотът обикаляше по стаите с въпроса: Кой? Войничето? - Не е... Учителят? - Не е... Павел? - Не е...
- Ема? Господи милостиви...
Таня тихо хлипаше. Момичето и беше легнало на сърце. Обичаше го, без да го познава. С майката бяха станали толкова близки... Мъката ги бе сближила като сестри. На вратата тихо се почука. В стаята като крадец се вмъкна Малинка с ококорени като въпросителни знаци очи:
- Защо плачеш? Какво е станало?
- Защо плачеш? Какво е станало? - сякаш някакво хрипкаво ехо повтори думите и...
Двете жени се извърнаха към леглото. Павел се усмихваше... Крива усмивка, заради сондата в носа, а очите сини като нарисувано бурно море, огромни, сякаш прегръщаха целия свят...
© Дочка Василева Todos los derechos reservados
...Дано има положителен изход от драмата на това семейство!