Колко дълго са живи цветята във вазата?

   Павел се протегна, поразкърши се и тръгна на обиколка. Поляната винаги му  изглеждаше безкрайна. Като огромно светлозелено море, но без вълни. В далечината се виждаше гора в сивосребрист цвят, гора, в която нямаше вятър, нито птици, нито листа по дърветата. Обвита в мъгла, недружелюбна, не му позволяваше да я докосне, да се приближи, а беше виждал, че някои ги допускаше... 

   Отляво имаше светлосинкаво-сиво море или небе. Не можеше да определи на какво точно му прилича,  сякаш беше живо - непрекъснато си променяше цвета в цялата гама на сивото  и синьото.

   Може би все пак беше море,  защото там поляната свършваше в тясна пясъчна ивица, която се виеше  почти до гората.

Реши да тръгне по тази ивица  и отново  я видя. Седеше, подвила нозе,  и гледаше към морето с празен поглед.

- Здравей! Как си? - усмихна се  и протегна ръка като за запознанство.

Момичето го погледна отегчено. Беше невероятно красива, с дълги тъмни коси и сини очи, които сякаш го простреляха в упор.

- Разкарай се! Сега не ми е до разговори - махна с ръка, сякаш пъдеше досадна муха.

Стана му неловко. Но предпочете да не спори и продължи  надолу по пясъчната ивица.

Синевата бе странна - като нарисувано бурно море или небе пред буря. Не го привличаше, но и не го отблъскваше както гората. Скоро спря да разсъждава на тази тема. На пясъчната пътечка бе коленичил мъж с бяла брада и драскаше с пръсти  някакви безкрайни формули, триеше, пак пишеше и си мърмореше нещо под носа...

   В  коридора на реанимацията суетнята приключи. Влизаха в главна визитация.

Придружителите  трябваше да напуснат стаите.  Трите жени използваха времето да изпушат по цигара на стълбищната площадка към задния вход.

• - Как е днес Емито? - обърна се Таня към майката на момичето от втора стая. Разговорите им се повтаряха всеки ден еднотипно - съвети, информация за малко известни лекарства, разменяха си телефони на известни специалисти, врачки и екстрасенси. Техният сектор беше "Надежда всяка тука оставете", както шепнешком го наричаха сестрите.

Емилия беше двадесет и пет годишна красавица, прочута балерина, при катастрофа бе останала без два крака, имаше тежко комоцио и от три месеца беше в кома. Близките правеха всичко въможно да помогнат на лекарите, но този път проблемът не опираше до парите...

-   Все така си  е спящата ми красавица - въздъхна майката и дръпна нервно от цигарата. - Вчера ходихме при една врачка в едно Плевенско село. Тя каза, че Еми не желае да се събуди. Не искала живот без балет. Казала и е: "Къде сте виждали балерина без нозе?"

Раменете на жената се разтресоха. Таня я прегърна мълчаливо. Сълзите не помагаха, знаеше го от личен опит, но те показваха, че нещо живо мъждука в обгорелите им души. Вече почти година беше в това отделение. Преди да докарат Еми, преди да оперират учителя, преди всички, които престояха тук  за кратко и си тръгнаха усмихнати или почернени...

Откъм коридора се показа млада жена с кокетна пухкава шапка и дълго зелено  палто. Присви устни и направи заканващ знак   към  учителката:

• - И ти ли ма, мамо, пропуши? Как не те е срам!

Жената се поприсви  сконфузено.

• - Нали знаеш, Жени, че не пуша. Просто тук си правим компания, докато приключи визитацията. Ела, да отидем навън да поговорим.

Отдалечиха се. Младата жена вървеше изправена, жестикулираше оживено и с всеки неин жест учителката сякаш потъваше надолу и се смачкваше...

   Павел се втренчи в драсканиците - нищо не му говореха. А човекът си пишеше ли пишеше, сякаш нищо от околния свят нямаше значение за него.

Откъм другия край на поляната  се зададоха с бодра крачка тримата войници. Винаги се движеха в комплект и маршируваха. Сега единият  тръгна към гората с по-бързи крачки и някаква свирепа решителност в погледа. Другарите му изостанаха,  после изчезнаха нанякъде. Първият стигна до гората и се шмугна в нея...

-  Рано или късно и ти трябва да  си избереш пътя, момче - човекът с брадата го гледаше благо и се усмихваше. Не забравяй, че тук сме само временно - нещо като цветя във ваза. Не сме свежи,  както в градинката,  все още сме живи, но ще дойде време да ни изхвърлят, а който му се живее - пуска коренче, като използва влагата  на чувствата си и ако е намерил смисъл да продължи...

- А ти от кои си? И защо нищо не правиш по въпроса? - попита го Павел.

- Късно ми е да се вкоренявам. Нямам шансове. С този тумор в главата ми, дето го извадиха на части, и да се върна, ще съм като идиот. Представяш ли си - господин учителят, математикът, лауреатът на толкова математически олимпиади - лигавещо се

идиотче. Дъщерите веднага ще ме пратят в лудницата. Ако  отида отсреща в гората,  пак за тях ще е по-добре - ще продадат къщата, нали съм им я приписал след смъртта ми да е за тях. А пък жената ще я изпратят в старчески дом. Не! Докато ми издържи сърцето, тук ще си стоя и ще си чертая формули...

   В главата му  пак изплува спомена за Малина. Къде ли е сега? Как  му крещеше тогава. Слушаше я и караше, а вън валеше и беше тъмно... Притъмня и пред очите му. Искаше да се защити от несправедливите и обвинения, а вместо това  - челен удар... право в стълба на светофара....

   Отсреща  двамата  маршируващи  пак се появиха, после се разделиха, като единият пое към гората,  другият се върна обратно, а преди това се прегърнаха...

   Учителката се върна сама на площадката. Беше плакала. Жените я посрещнаха и зауспокояваха.

 - Не се притеснявайте - прошепна Таня. - Сега трябва да сте силна за двама. Болестта не е непобедима... Винаги има шанс... и надежда.

• - Не плаках за него. Той ме познава добре и знае, че сърцето ми винаги ще бъде с него в добро и зло, както в брачните клетви - докато смъртта ни раздели... Яд ме е на себе си. Яд ме е, че ние, двама педагози, възпитахме за толкова години хиляди чужди деца, а собствените си дъщери не научихме на най-важното... Сега като са си наумили да продават бащината къща, кръжат като лешояди и само чакат баща им да склопи очи... А какво ново при вас? Как е днес Павката?
• - Вече няма температура. Гледа, но не нищо не забелязва. Будна кома... Вчера идва Малинка - приятелката му, все плаче и все повтаря: "Аз съм виновна, аз съм виновна..." Няма смисъл да търсим виновни... От това по-леко няма да ни стане...

• - Чухте ли? Още едно от войничетата е починало. Господи, още една майка ще се почерни...

   Павел  въздъхна и тръгна обратно  по жълтата пясъчна ивица. Момичето не беше помръднало. Седеше на скалата със същия  невиждащ поглед, прегърнала  с ръце коленете си... Погледна  го  с досада:

• - Пак ли ти? Какво си се лепнал за мен? Що не вземеш да се пръждосаш в гората? Само обикаляш като лунатик. Не ти ли омръзна?
• - Не мога да се реша... Ходих много пъти до гората... Не ме искат. А не знам как да разбера там ли е Малина... Ако е там, искам да съм с нея... Свързани сме... А ти защо нищо не правиш? Само гледаш синьото и се рееш? И поне ми кажи как се казваш. Няма да ти стане нищо, ако поговориш с мен...
• - Казвам се Емилия. Бях балерина в оперетния театър - солистка... Имам няколко награди в международни конкурси и фестивали... И после - самолетна катастрофа. Жива, но без крака... Ти виждал ли си балерина без нозе? Видях си тялото веднага след катастрофата. Не вярвах, че съм жива. Явно по-здравата ми част е тази от кръста нагоре... Ще ми отива на инвалидната количка... Ще се придвижвам с нея, ще посрещам гости... Ще изслушвам съболезнования... Но няма да мога да танцувам... Аз съм избрала гората, но изчаквам още малко, за да може мама да свикне с мисълта, че ще ме изгуби... А ти... връщай се обратно. Щом мислиш непрекъснато за нея и ти липсва, знай, че не е в гората, иначе щяха да те пуснат... Такъв им е принципът - ако те привлича нещо, което е при живите, не те приемат, затова и не са те пуснали досега... А ако срещнеш мама, кажи и, че я обичам, но искам да ме помни изправена...

   Трябваше. Трябваше да се реши... Той тръгна към синевата и за пръв път не си помисли,  че не може да плува...

   По коридора с грохот преминаваше  количка, тикана от санитар. Тялото бе покрито с чаршаф... Настъпващата след количката тишина  беше  унила, като продадена  на търг... Шепотът обикаляше по стаите с въпроса: Кой? Войничето? - Не е... Учителят? - Не е... Павел? - Не е...

- Ема? Господи милостиви...

   Таня тихо хлипаше. Момичето и беше легнало на сърце. Обичаше го, без да го познава. С майката бяха станали  толкова близки... Мъката ги бе сближила като сестри. На вратата тихо се почука. В стаята като крадец се вмъкна Малинка с ококорени като въпросителни знаци очи:

      - Защо плачеш? Какво е станало?

      - Защо плачеш? Какво е станало? - сякаш някакво хрипкаво ехо повтори думите и...

Двете жени се извърнаха към леглото. Павел се усмихваше... Крива усмивка,  заради сондата в носа, а очите сини като нарисувано бурно море, огромни, сякаш прегръщаха  целия свят...