Събуди се в отвратително настроение. Беше три след полунощ. Стана, вдигна щората в кухнята и се загледа в лампите на улицата. Гледаше, мислеше и дремеше прав. Какви бяха тези кошмари? Откъде се появяват? Като демони от миналото, които искат да превземат бъдещето. Да ти покажат, че всеки следващ ден е заложник на предходния, че всъщност времето пред нас съществува само доколкото отминалото време позволи...

     Наля си чаша вода, смачка една хлебарка край мивката и включи осветлението. Изпи чашата бавно, на пресекулки, като чай. Започна да си прави закуска, когато стационарният телефон иззвъня. Почти беше забравил за него. Кой ли използва вече тези стари телефони? Стари като него. Непотребни. Нека позвъни малко. Отдавна не го беше чувал. Пресипнал е. Огледа се в антрето, преди да хване слушалката. Кошмар.

     Вдигна.

     – Да, моля!

     – Вуйчо, моля те, помогни ми! – зовеше приповдигнато и почти истерично отсреща някакъв младеж с писклив глас. – В беда съм! Трябват ми спешно пари...

     – Кой се обажда? – попита невярващо. Той нямаше племенници.

     – Моля те, вуйчо, наистина, помогни ми!

     Повдигна рамото си, за да задържа слушалката и да чува какво говори младият мошеник и сложи парче масло в тигана. Когато то започна да се разтопява, взе вилица и с нея счупи две яйца в чаша, разбърка ги ритмично.

     – Ти с какво се занимаваш, младеж? – прекъсна нетърпеливо по някое време молещия глас отсреща; той не спираше да писука и дори като че ли увеличаваше горните октави. – Имаш ли образование, професия?

     Изведнъж онзи млъкна, но не затвори.

     Вуйчото продължи да разбива яйцата. После рязко  отвори хладилника и се намръщи: мляко беше свършило. Предпочиташе  омлета по-пухкав.

     – Имам – отговори бавно гласът в другия край на линията. Този път беше различен. – Студент съм. Нямам пари. Затова върша това. Временно, надявам се.

     – Разбирам – кимна тъжна вуйчото. – Лоша работа. Когато бях на твоите години, нямах пукната стотинка. Не че сега съм втасал. Дори нямам мляко за омлета си. Но пак оцелявам някак.

     – При мен е трудно, признавам. Дори непоносимо. Какво ли не опитвах. Когато работя в някой цех или в гараж (аз съм общ работник, защото нямам кой знае какви познания, а пък и не ме влече да ги трупам, нали уча за друго, та исках да ти кажа, че), винаги едно и също става: все ми плащат половината от надницата. Вече имам осем половинки да получавам, три от цеха и пет от гаража, там съм нещо като автомонтьор. И знам, че никога няма да ми ги дадат. Чух за този... бизнес от приятели.

     – Не те ли е страх, че някой може да даде телефона ти на полицията? – изсипа яйцата в тигана и взе телефона в ръка. – Ще си навлечеш беля. Пък и... временно казваш. Какво значи временно? Ти може и временно да убиваш за пари. Самит живот е временен. Доста условно е да твърдиш, че лъжеш само временно. 

     – Вероятно вече съм си навлякъл белята. Знам ли. А иначе относно номера на телефона – обясниха ми, че той не излиза на дисплея на другата страна. Телефонът, който ми предоставиха, е специален. Поне така ми казаха.

     Вуйчото се върна четиридесетина години назад. Беше двайсет и няколко години и започна работа на Сточна гара като носач. Идваха вагони с щайги, буркани, консерви и какво ли не. Той и още няколко като него трябваше да разтоварят и да подредят стоката на палети в склада. Работеха главно нощна смяна, за да могат да посещават лекции през деня. Веднъж един от групата счупи по невнимание цяла каса с олио, то тогава се продаваше в стъклени бутилки и беше скъпо. Глобиха ги и не им дадоха нито лев за смяната. „Ще има да вземате – казаха им от управата на склада. – Ако има някой недоволен, да се оплаче на арменския поп.”

     – Арменския поп – каза без да го съзнава.

     – Какво? – не го чу добре мошеникът-студент. – Не ви разбрах.

     – Нищо, спомних си нещо. Интересно ми е на какво се надяваш: че ще забогатееш с тези пари или че това може да се превърне в твой постоянен бизнес? Все някога ще сгафиш. И може да си изпатиш.

     – Така е. Има го това в зара. Но нямам избор. Трябва да завърша.

     – Значи целта ти е да завършиш висше образование, така ли? Да станеш висшист и да работиш за жълти стотинки в някоя община, канцелария или нещо такова?

     – Не, не мечтая за това. Имам по-хубави мечти. Може да замина за чужбина.

     – Ако ще бягаш в странство, не ти трябва тапия за висшист. Няма да ти свърши никаква работа там. Повярвай ми.

     Омлетът беше готов. Спря котлона и свали тигана. Нека поизстине.

     Този път слушаше внимателно. Гласът на младежа се поизбистри, стана по-спокоен и убедителен. Разказа му интересна и достоверна история: може би му се стори автентична, понеже беше обикновена. Макар че ситуацията не предполагаше никакво доверие, мнимият вуйчо си представи доста образно красотата на приятелката на младежа, състудентка била; после бедните му родители и роднини, квартирата; засмя се, като го чу да признава, че с радост бе преписал, за да влезе в университета още първия път, а не втория, но не му се получавало това преписване. Добре поне, че не го хванали, защото бил чувал, че и подготовката се наказвала. Родителите му се гордеели, били от онова поколение, което държало на образованинето повече, отколкото то заслужавало; нямало как, не бивало да ги разочарова. Лъжел, че получава стипендия. Всъщност успехът му не бил много добър. Пък и тези стипендии са мизерни. Страх го било момичето да не забременее. „Тогава може и да се наложи наистина да убивам за пари, както казахте. Ха-ха! Това беше само шега, разбира се.” Всъщност, хубаво щяло да бъде, ако си имат дете, но при това положение... По-добре да не се случва. Няма да кого да разчита. Отскоро се занимава с това. Срамува се дори. Но не го прави само за себе си, отговорен е и пред други.

     – Именно – прекъсна го отново вуйчото. – Отговорен! А ти се разкриваш пред непознат човек в момента. Може да те записвам. Може дори да съм казал на жената, ако имах жена, да се обади на полицията по мобилния и разговорът вече да е прехванат. Ще те арестуват. Или пък още по-лошо...

     – Още по-лошо ли?

     – Ами да! – досети се. – Може твоите работодатели, или каквито са там, да те глобят. Ти не си вършиш работата. Говориш за себе си, спря да лъжеш, изневеряваш на професионалните стандарти на телефонния измамник, изобщо – предаваш бизнеса. Това не се прощава. Ще ти светнат маслото като нищо. Или поне ще те пребият.

     – Не бях се сетил. Ако е писано, и това ще стане. Аз май имах нужда да си поговоря с някого. Моля да ме извините.

     Омлетът изстина. Погледна уличните лампи – те бяха по-бледи от преди. Скоро щеше да настъпи утрото. Лошото настроение изчезна заедно с хлебарките и спомена за кошмарите. Почувства се бодър и гладен.

     – Знаеш ли какво, племеннико – каза. – Вярвам ти. Не, не, наистина ти вярвам. Изпаднал си в затруднение, в беда си и имаш нужда от пари. Затъваш в друга, по-голяма беда, за да преодолееш първата. И какво да правиш? На кого друг да се обадиш, ако не на вуйчо си. Аз живея сам, нямам много разходи, почти като отшелник съм. Ела, ще ти дам пари. Наистина. Ще ти стигнат на първо време вероятно. А аз, докато пристигнеш, ще купя мляко и ще закусим заедно. Да си довършим разговора..

     Съобщи адреса си. Връзката се пропука и отведнъж се разпадна. Стори му се, че този отсреща се опита да каже нещо, но не успя. Или затвори, или някой прекъсна разговора им.

     Докато размишляваше за разговора, цели рояци от спомени кръжаха в главата му. Но светли, тихи рояци. И тъжни, смирени, далеч по-приятни от кошмарите, които бушуваха в съзнанието му през нощта. Трябва да поблагодари на племенника си, ако все пак реши да дойде. Да, непременно ще му благодари. Пък и трябва да се запознаят. Нали са роднини.

     Разсъмна се. Изгаси осветлението и започа да шета в кухнята. Омлетът ще почака. Може да си го разделят. Погледна часовника – след петнайсет минути ще отворят млекарницата. Ще купи кифли. Отдавна никой не му беше идвал на гости. Няма значение дали наистина е студент, нито дали е в затруднение. Ясно беше, че е млад човек. И защо да лъже непременно? Може пък наистина да е в беда. Когато е в беда, човек и лъжата може да прегърне, за да се спаси. Най-вероятно и при младежа е така.

     Започна да се преоблича бавно и пак да рови в рояците, които кръжаха в главата му. Не ги пъдеше тези спомени, те бяха  минало, а сега идваха като настояще. С тях заспиваше. И ето на – след кошмар, в който се израждаха нощем, изведнъж само едно телефонно обаждане превърна тези спомени в бъдеще!

     Наистина е превратен животът. Обу бавно обувките си, отключи вратата и за малко да се спъне в нещо бяло. Беше еднолитрова бутилка мляко, оставена на черджето пред входа.