Всеки първи опит обикновено е неуспешен. Но е опит. Просто опит. Опит за нещо хубаво.

Това си мислеше Маргарита докато подписваше документите за развода.

Знаеше, не - беше сигурна че сега пред нея се ширваха широките поля на несигурността, вече ги виждаше, но и също така усещаше свободата, падането на тоя товар, който и тежеше, заедно с надеждата на  новите възможности.

Сега, вече преминала през суровата школа на съвместното съжителство виждаше и чувстваше нещата далеч по-добре от преди. 

Друго си е да имаш опит. Какичка с опит, ама само как звучеше.

Чисто практически, сумирайки своите наблюдения тя знаеше че пред нея стоят две възможности. Хипотетично казано.

Първа такава - постоянно гмуркане от брак в брак в търсене на несъществуващото вечно щастие, или второ - просто да си остане сингъл, и в тази си роля да прави луди не само един, а едновременно няколко лапнишарана. 

За умна - умна съм. За красива - къде по-вече, викаше си тя и се усмихваше. Усмихваше се само за да не заплаче.

Видя се в огледалото и застана в  хитовата стойка " и съм красива, и съм имотна", повдигна си бюста и се изплези. Много обичаше да се плези на оная отсреща.

Не беше нито безбожно красива, нито имаше на кого и на кой да разчита, но имаше себе си. Беше си тя. Такава каквато се харесваше, а не каквато я искаше Петър.

Обеща си винаги да е себе си и вдигна пръст към оная отсреща:

    -Да ти е за урок!.

Нахлузи гуменките с дебелата подметка и без да се сресва тръгна да излиза. Нямаше нужда да се конти. 

Който беше решил да си я харесва щеше да си я хареса и такава.

Да става каквото ще. 

Светът е само фон на твоята история, нали?

Обаче усещал ли си понякога, че персонажа който играеш, сякаш нещо издиша. 

Нещо такова и се въртеше.

Когато стигна плажа зарови крака в пясъка, и премигвайки от слънцето се огледа за нейните хора.

Мария и компанията палячовци бяха там и се чуваха отдалеч.

С тия хора трудно оставаш сериозен.

    -Привет, ненормалници. Как сте? - каза като се приближи и изкара плажната хавлия от чантата.

    -Хайде бе, Марго, веднага я поздравиха.

Тоя плаж страда от остър недостиг на знойни тела.

    - И ще продължи да има, каза тя докато сваляше фланелката кръстосала ръце, смеейки се на комплимента.

    -Днес ми е твърде топло за да съм богиня.

Не беше модел, беше просто едно момиче. 

Едно объркано момиче, каза на себе си.

Хубаво и беше с тия хора, въпреки всичко. А Петър не можеше да ги понася.

   -Хей народе, ще черпя - каза тя докато си изкарваше останалите неща от чантата - книгата, и плажното масло - разведох се.

    -Ихуу, купон, честито, кога - запреиждаха въпросите към нея, а тя седна и тъжно се усмихна.

    -Днес. Всичко свърши. Май не ставам за тая работа, заключи и повдигна рамене.

Хвърли бомбата, остави ги да си я обсъждат, излегна се на хавлията и потъна в мислите си.

Така или иначе те бяха в течение на всичко.

После ги чу че смениха темата, говореха за живота на звздите, за тяхното алкохолно-кокаиново падение, за музика, за бандата, която се мъчеха да направят и да си свирят техните неща. Говореха за всякакви неща.

Мечти, всичко е само мечти, каза си тя.

    -А ние какви сме, бе хора, включи се и тя и си отговори - чисти алкохолици, само обаче дето не сме станали звезди. Я ги оставете хората. Просто завиждате.

И пак потъна в мислите си.

Имаше и друго.

Мария я гледаше въпросително, докато нехайно си мяташе косата и уж четеше списанието.

Срещнаха погледи и тя разбра, защото си бяха говорили предварително.

    -Значи потвърдиха?

    -Да.

    -Коя седмица?

    -Дванайста.

    -Егати!

    -Егати, я! 

Повтори Маргото и се обърна към Мария - направо съм на пачи яйца.

Много тъпа ситуация. Не казвай на никого.

    -Не ми е и работа, отговори Мария.

А ти досега защо така нищо...

Какво смяташ да правиш?

     -Е, какво.. Не, че съм решила но.. То се знае.. Не знам. Ще видим...  Абе, тъпа работа, иде ми да си оскубя косите. Хубавите, добави тя и се усмихна иронично.

    -Така е, съгласи се Мария, много не на време.. съвсем не на време. Егати!

После се омълчаха слушайки плажната шумотевица.

Тия от бандата продължаваха да ръсят глупости и въобще не се интересуваха от техния разговор, така че всичко си беше наред.

Маргото зарови крака в пясъка и затвори очи.

Тя знаеше кое беше най-страшното.

Най-страшното беше когато ти се отвори малко свободно време, неподтикван от нужда и необходимост и започнеш да мислиш и премисляш, да теглиш и претегляш, и да си говориш;

Най-страшното беше да се събудиш една сутрин с признанието, че никога не си обичал в тая твоя връзка, и тебе никога не са те обичали, а само са се нуждаели от теб;

Че никога не си бил ти, и че всичко е грешка. 

И бракът, и децата, и пропиляните години, и почивките, и празниците, и всички вечери до една, всичко;

Прозрението, че всичко това е било една тъпа бутфория на гумени крака.

Когато, или ако си го признаеш.

Ето това е най-страшното. 

Петър сега се сърди и крещи, и вика, и какво ли не. А в същност... В същност трябва да ми е благодарен, мислеше си тя. 

Откъде знаеше всичко това ли?  

Просто дълго време беше наблюдавала баща си и майка си, и нямаше как да не ги разбере тия неща.

А после разбра, че историята май се повтаря. Но тоя път с нея.

Зарови крака в горещия пасък, затвори очи и се изключи.

Чувстваше топлината по кожата си.

Чуваше врявата на хората, примесена с шума на леките вълни. 

Беше и хубаво. 

Сега просто приемаше. 

Ние всички непрекъснато приемаме - слънцето, топлината, вятъра който ни гали по кожата. 

Ние сме гъби и попиваме всичко, а не го съзнаваме и едно мерси не казваме даже.

После мислите и се върнаха обратно.

Трябваше да го измисли някак.

Маргото беше от хората на които гръбнакът им беше съставен само от едно изречение - " Няма да се пречупя", и тя си го знаеше. Всичко щеше да се оправи.

При всякакви обстоятелства, каквото и да ставаше, колкото и отчаяна да се чувстваше, тя винаги усещаше едно странно, може би някой път едва доловимо гласче вътре у нея което обаче уверено и казваше, че ще се справи и тя винаги го слушаше. 

Тоя глас идваше накъде от нейното най-дълбоко - там където си беше скрила и подредила всичко най-съкровенно. 

И вярата, и надеждите, и мечтите. 

Но сега всичко беше една голяма бъркотия.

Хвана я яд на себе си. Ужасно я беше яд на себе си..

Как може да съм такава патка наистина, каза си.

Изведнъж се чу писък.

    -Владии!

Някой крещеше от далечният край на плажа и бавно, така изглеждаше от далече съдейки по звука, идваше към тях бягайки и търсейки с очи нещо по плажната ивица досами морето. 

Отначало беше като далечен крясък на гларус, и някои не обърнаха внимание, но с приближаването това "Владии!"  вече разкъсваше въздуха, а жената тичаше като обезумяла.

Детето беше изчезнало, хората го разбраха и се разшаваха. Тръгнаха след нея.

Някой отиде при спасителите, други влязоха във водата да го търсят, а трети отидоха да намерят полицай в района за помощ.

А това "Владии!" не преставаше.

На Маргото и настръхнаха косите. Хубавите.

Беше нещо ужасно да слушаш тоя вик и да гледаш жената - разчорлена, бягаща, обезумяла, почти гола с тоя бански, нищо друго не виждаща, а само търсеща детето.

Те също станаха и тръгнаха да поогледат, но какво можеха да направят. Всички се почувстваха страшно виновни.

Жената продължи да бяга и ги подмина.

Виковете продължиха още малко, а после утихнаха.

Те мълчаха през цялото време забили дълбоко пети в пясъка. Плажът вече не беше такова хубаво място.

След половин час мълвата, че детето е намерено, от хавлия на хавлия стигна и до тях и всички си отдъхнаха, но не беше достатъчно.

Още им беше страшно. Станаха и се приготвиха да си тръгват. И без това слънцето вече клонеше на запад, и скоро щеше да се скрие в клоните на дърветата зад тях. Част от плажа вече беше в сянка.

Маргото сгъна хавлията и я прибра в плажната чанта. Тогава разбра нещо.

Маргото знаеше, че никога вече няма да забрави тоя вик.

Разбра също, че ще си има детенце и ще си го опази каквото и да и струваше това.