Отвори очи. Беше бяло пред него. Ужасно бяло. Не беше нито мъгла, нито сняг.

     – Къде съм? – попита.

     „Какво е къде?“

     Кой го каза? Нищо не виждаше освен бялото.

     – Може ли да стана?

     „Ти си станал.“

     Кой говори с него? Това дори не е глас, чува го отвътре, в съзнанието.

     – Какво става?

     „Това ли са въпросите ти?“

     Нима това е разпит? Или е в отвъдното? И защо е толкова бяло? По-добре да стане.

     Но се оказа, че няма тяло. Поне не го виждаше с очите.

     – Къде е тялото ми?

     „Какво е тяло?“

     Сам със себе си ли говори? Потърси спомени в съзнението си. Но там нямаше спомени. И съзнание нямаше.

     – Но аз отворих очи! Значи съм жив! Нали така?

     „Да. Ти си жив.“

     – А къде съм тогава? Защо не виждам нищо?

     „Защото гледаш с очите. Те не са за виждане. Те са за гледане.“

     Затвори клепачи. Пак беше бяло. Нещо в него работеше, сякаш е вън от него, но стои вътре, за да върши своята си работа.

     – Аз какво съм?

     „Ти ли? Ти си нищото, от което се нуждаем.“

     Значи има други. Те се нуждаят от мен. Вероятно ще ме разчленят или нещо такова. Трябва да избягам. Но къде и как без тяло?

     – Защо съм без тяло?

     „Ако ти трябва, ще го имаш.“

     Трябва ми, разбира се. Как иначе? Паникьоса се. Как може да вижда, а да няма тяло? Нима очите са също безтелесни? Къде е, по дяволите?!

     „Облечи се.“

     Как да се облека? Нали съм безтелесен? И кое да облека?

     Очите му четяха текстове, сами извираха пред него като чешма-аязмо. Те загръщаха погледа и го топлеха. Сега разбра, че е мисъл. И усети студ от себе си. И студ в себе си. Облече се. С нещо от думи. С поезия.