Докато островът се отдалечаваше, установих, че Цикладите са страхотно място да умреш. Или да заживееш. Отвън скалисти, начумерени, но вътре пълни с живот и със смирение бяха тези острови. Или с надежда. Море от острови. И всеки един от тях е самотен. Или не.

     Остров Наскос се смали в далечината и аз вече не се питах дали и той е самотен. Или произвежда самота: красива, нащърбена и необходима – като любов. Щях да го запомня с една червена рокля и с босите крака на момичето, което търчеше на пристанището към нещо свое си. Бягаше.

     Този път не ми се повръщаше. С остатъка от зрението, останало ми след сбиването, съзрях или ми се стори, че видях да се отдалечава на кея боса красива жена с червена рокля. Досущ приличаше на Сюзън. Същата, която си мислех да запомня като картичка в съзнанието си.

     Не споделих видението с жена си. Тя е ревнива. Може да реши, че вече съм си я заврял в ума, щом като са станали приятелки. Илиана ми позволява да ѝ изневерявам с всички. Само не с приятелките ѝ.

     По тази причана не ѝ останаха приятелки. А аз – причина за изневяра.

     Когато ферито тръгна, усетих онова желание да се хвърля в морето.

     Затова се заврях в ъгъла на сепарето и заблизах раните си. На бара нямаше никого.

     Илиана се появи след миг.

     – Защо се биеш без причина? – попита.

     Какво да ѝ отговоря? Ето това май става:

     – Не е без причина. И не се бия.

     – Аха! – Докосна устните ми. – Просто позволяваш да те бият.

     – Не! – Скочих. – Кой?

     Тя се притисна до мен.

     От алкохола ли, от друго ли, но това момиче ми се стори много по-близко от съпруга. Вплете устни в моите. Аз я опипах.

     Каюта нямахме. Но оная лодка...

     – Дали да не отидем там, където ме спаси? – предложи невинно Ачи. Тя ми се стори с  двайсет години по-млада и още имаше желания. И то съвсем уместни.

     Докато се придвижвахме към лодката – хванати за ръка, за да се спасим от вълнението на прибоя, бях сигурен, че там ще намерим нов пристан. Къде другаде, ако не в лодката?

     Нов път. Начало. Знам ми.

     В началото ви казах, че фериботът е по-голям от мен. Друг път!

     (Край)