Докато островът се отдалечаваше, установих, че Цикладите са страхотно място да умреш. Или да заживееш. Отвън скалисти, начумерени, но вътре пълни с живот и със смирение бяха тези острови. Или с надежда. Море от острови. И всеки един от тях е самотен. Или не.
Остров Наскос се смали в далечината и аз вече не се питах дали и той е самотен. Или произвежда самота: красива, нащърбена и необходима – като любов. Щях да го запомня с една червена рокля и с босите крака на момичето, което търчеше на пристанището към нещо свое си. Бягаше.
Този път не ми се повръщаше. С остатъка от зрението, останало ми след сбиването, съзрях или ми се стори, че видях да се отдалечава на кея боса красива жена с червена рокля. Досущ приличаше на Сюзън. Същата, която си мислех да запомня като картичка в съзнанието си.
Не споделих видението с жена си. Тя е ревнива. Може да реши, че вече съм си я заврял в ума, щом като са станали приятелки. Илиана ми позволява да ѝ изневерявам с всички. Само не с приятелките ѝ.
По тази ...