Реших да отида на зъболекар при един мой съученик. Той остана да си живее в хубавия ни роден град, а аз, понеже бях амбициозен и самомнителен, се преместих в столицата. В столицата има много талантливи и умни хора със способности, от които може да се учиш. Тогава не знаех, че в столицата има също толкова некадърни и напълно лишени от дарба и морал люде, от които няма какво да научиш.
Аз научих, каквото можах, но се препънах да приложа наученото в живота. Много качества бях пропуснал да формирам, докато се учех. А те се оказаха по-важни от онова в книгите, особено на място като столицата.
– Няма да ти слагам упойка – съобщи ми столичният зъболекар. – Я виж какъв си як! Ще издържиш.
Издържах. Не само на тази болка. Животът те научава да търпиш – ако не за хубост, поне за здраве. Въпреки че това понякога звучи неубедително и самоцелно.
И все пак беше прекалено. Какво икономисва този лекар, замислих се. Вероятно упойката е скъпа, но нали и тя влиза в цената на лечението? Има нещо друго, но не знаех какво е. Причината се криеше вероятно там – в уредбата на здравното дело у нас, сътворено така, че да ти вземе или здравето, или парите. Понякога – и двете едновременно: за лечението си плащаш и със здравната книжка, и в брой.
– Мятай се в колата и идвай, няма какво да отлагаш! – зарадва се съученикът ми, като му се обадих.
– Ти май се радваш, че имам зъбобол? – реших да се пошегувам.
– Радвам се, но не за това – рече. – Не сме се виждали повече от пет-шест години.
Така беше. Навремето се събирахме целият випуск, но като че ли само на първата петгодишнина беше весело. После идваха все по-малко хора, всичките имаха сериозни причини да отсъстват, а с времето причините става все по-сериозни и присъстващите на срещите – все по-малко. На тридесетгодишнината от завършването и аз не отидох. От инат. Пък и, честно казано, не изгарях от желание да гледам лица и физиономии, чиято идентичност да си спомням с мъка и усилие. От скоро носех очила и това беше допълнителен коз на разубеждението.
Можеше, следователно, да е доста повече от пет-шест години времето, през което не бяхме се виждали с моя съученик-зъболекар. Не знаех дали е добър в професията си, но поне бях сигурен, че ако се наложи, ще ми сложи упойка; той не е такъв садист като софийския си колега, преди години дори ми се струваше прекалено миролюбив за професията, която бе избрал.
Срещата ни беше на площада, до репа. Това беше обичайното ни място за срещи отпреди повече от три десетилетия. Обикновено аз закъснявах. Сега не наруших традицията, тя е устойчива и не остарява толкова бързо като хората. Пак – по ученически навик – се замотах из улиците, макар и сега само с поглед, през прозореца на колата. Всичко ми беше познато, родно, докосвах фасадите на сградите, тротоарите и магазините с опитната ръка на познавач, който е присъствал на възникването на всичко това, което очите разкриват отново. А сградите бяха съвсем същите, кофите за боклук – същите, дърветата, малко пораснали, си стояха на обичайните места с вечните некролози по тях. Всичко беше според реда, който времето беше установил тук, всичко беше спокойно и подредено, уютно и тихо, но... нещо липсваше.
Лесно намерих място за паркиране, тук нямаше нито синя, нито зелена зона.
Прегърнахме се. Той не беше остарял. Аз, разбира се – още по-малко. Веднага го попитах:
– Какво е станало в града?
Той се учуди:
– Днес ли? Нищо не са съобщили по радиото. Но по-късно вероятно ще информират обществеността за твоето пристигане.
– Именно – хванах се за думата, – къде е обществеността? По улиците няма жива душа.
– Ако съдя по закъснението ти, вероятно си отделил доста време за наблюдения. После ще говорим, сега да вървим към кабинета. Повиках сестрата специално за теб.
– Иначе без сестра ли работиш? – попитах го. Тази възможност ме разтревожи без да знам защо, вероятно вече бях развил надменното столично усещане, че всичко извън големия град е старомодно и несъвършено.
– Не, просто днес ми е почивен ден, за сестрата – също.
По пътя разбрах, че работи само по три дни в седмицата. Щастливец.
Сестрата беше мила и по нищо не личеше да е недоволна от това, че ѝ се е наложило да работи извънредно, ако изобщо можеше да се каже така при тази работна седмица. Докато ми слагаха бяла покривка на врата и се чувствах като маса в ресторант, върху която сега ще се изсипе цяла камара от ножове, вилици и други уреди за рязане, трошене и изтръгване, се замислих, че съученикът ми сигурно работи само три дни в седмицата, защото няма клиенти. Градът беше запустял, това си личеше веднага и въпреки че той се опита да отклони темата, разбрах, че всичко е замряло.
– Изплюй! – каза, след като внимателно изчовърка проблема ми с нещо като метален крив клюн на колибри. – Имаш нужда от лечение, зъбът е жив, ще се оправи.
– Може ли една упойчица? – помолих се и по инстинкт стиснах облегалката на стола.
Обеща. Но сега не било времето. Първо – лекарство. Да подейства. После упойка, ако се наложи. Ще се наложи, рекох си, как няма да се наложи – тя, упойката, е за това. Но очевидно ще се наложи и друго – да идвам отново в града. Всъщност нямам нищо против, не е далече. Спокойно ми действаше обстановката тук. Дори това, че няма хора, ми се струваше едновременно мистично и романтично. Хотелът в центъра е боядисан, има нова словенска дограма и е напълно необитаем. Само една женица, дребна и съсухрена, излезе от сградата на общината, докато минавахме оттам. Пилонът си беше същият – висок, с националното знаме; до него бе щръкнал още един пилон, и той в бяло, но с ново знаме – това на Европейския съюз. Пейките отпред бяха зелени и отрупани с жълти листа, подканяха за почивка, а наоколо бе чисто, напълно чисто, нито една хартийка или фас не видях по тротоарите.
Бавно вървяхме към ресторанта и отвреме-навреме се оглеждах да видя нещо ново или различно, но това не се случи; впрочем не беше съвсем така – не видях нито един млад човек, всички бяха дори по-стари от мен, ако това е теоретически възможно. Беше октомври, кестените, с които се замеряхме на младини, се готвеха да паднат, но сега нямаше кой да ги използва по предназначението им – било за футболна или бейзболна топка, било за камък в прашката. Дадох си сметка, че тук вероятно още живеят хора, които не бих искал да виждам. През ранните си години имаме най-верни и многобройни приятели, но също така създаваме и напълно откровени и яростни врагове, които си остават такива за цял живот. Приятелството може да се развали, враждата – никога.
Добре измазана циментова кашпа почти препречваше входа на ресторанта. Две изсъхнали стръкчета на почернели цветенца стърчаха над пожълтялата рядка трева в нея. Надписът на входната врата, точно до дървената дръжка, си стоеше върху ожулена и пожълтяла, но видна и ясна табела: „Бутни-дръпни”. Така му викахме и на заведението.
– Бутни! – казах на приятеля си и за да го насърча, сам побутнах вратата. Заключено беше.
– Дръпни! – като ехо чух неговия глас. Подръпнах по-силно. Нищо. Ресторантът не работеше.
– Отиваме у нас! – Съученикът ми като че ли се зарадва отново, този път на това ново доказателство за обезлюдяването на града. – Там ще се почерпим и ще обядваме!
Бях чувал за своенравието на жена му. Вече забравих кой ми го беше разказвал и кога, но ако понякога все пак забелязвах някои признаци на старостта върху лицето му, бях сигурен, че те са дело на женска намеса: както е известно, мъжете по принцип не остаряват, защото никога не успяват да пораснат напълно.
Очевидно това, което бях чул, не беше само слух, защото челото му се набръчка от някаква горчива мисъл и той се почеса по тила. Изведнъж грейна:
– Да! Сетих се! Отиваме при нашите. На село! Нали си с колата, ще стигнем за половин час. Там има и къде да пренощуваш, баща ми няма да те остави да си тръгнаш току-така...
Съгласих се. Защо не? Завидях му, при това съвсем неблагородно, че родителите му са живи, и двамата при това. От майка ми знаех, а и сам го виждах, че отиде ли си единият без време, другият просто чака, нищо друго не прави, а и какво точно чака – и той не знае. Животът се превръща в чакалня.
Като излязохме на шосето, го попитах за работата и и за града. Къде са хората? Препитание ли няма?
– Всичко се промени – каза, - особено през последните десетина години. Обезвериха се хората, надеждата, че нещо ще се промени към добро, се изпари. Няма работа. Всички предприятия затвориха, а и да намериш някъде нещо почасово макар, заплащането е направо унизително.
– Затова ли работиш само по три дни в седмицата?
– И затова, и не само затова. Няма смисъл да работя повече. През другото време гледам да съм около нашите, приятно ми е с тях, а и те се радват, като има с кого да си говорят.
– И тъкмо по-далече от жената, а? – намигнах.
Той се засмя.
Сигурно времето спира, когато надеждата си отиде, и тръгва наново само ако тя се върне. С надеждата се бяха изпарили и хората, и мечтите за по-добър живот; сега приятелят ми се опитваше да съхрани поне това, което е останало, та да има къде да се върне надеждата.
Пак му завидях. Този път – благородно и с уважение. Изборът му да остане тук, в този град, и да живее в унисон с времето, каквото и да е то, примирен, без усилия и потребност да променя нещо или някого..., този избор ми се стори мъдър и честен.
Натиснах газта. Изгарях от желание да седна на една маса с родителите му и с него самия. Исках да говоря, да споделям, да слушам. Зъбът не ме болеше. Болката беше останала в столицата.
© Владимир Георгиев Todos los derechos reservados