2 may 2016, 22:16

Пациент 358 

  Prosa
594 0 12
17 мин за четене

 

Всеки път, когато завали, си спомням за първия си пациент. Бях студент последен курс психология, клише, живеещо по общоприетите стандарти. Първите курсове  -тройкаджия, последните - отличник, ходещ с мацка клише, която първите години беше отличничка, а накрая завърши като тройкаджийка и то, защото ù предложих брак.

 

Не бях сигурен, че ми се занимава с психология, но така или иначе трябваше да завърша. Последната година имахме практика. Озовах се в местната психиатрия. Трябваше да се срещна и да беседвам с пациент, осъден за убийство и педофилия, диагностициран като шизофреник. Рутинно посещение, през което да си водя записки, да слушам внимателно и да наблюдавам.

 

Психиатрията се намираш на хълм, от който се виждаше целия град. Стара, тухлена постройка, обрасла цялата в бръшлян, създадена през 40-те години на миналия век. Преминахме през тъмни коридори с прозорци, сложени високо горе, сякаш някой се е страхувал светлината да не съсипе паркета. Чувах крясъци, стенания и отекващи стъпки. Всяка стена, всеки коридор, врата и ключалка шептяха, докато минавахме покрай тях.

 

Напрегнах се.

 

Изпотих се.

 

Започнах да излъчвам дразнеща миризма на страх и неувереност.

Влязох в стаята, където трябваше да се срещна с пациент номер 358, първият ми шизофреник, първият убиец и педофил в живота ми. Възможно е и други да съм срещал, но нямаше как да съм сигурен.

 

Там вътре, под неоновата светлина, седеше мъж на около 40 години. Добре сложен, с побеляла коса, черни вежди и много бистри, сини очи.

 

Докато се суетях къде да се разположа и се чудех дали не мириша прекалено лошо, той скочи, избута санитаря навън, заключи вратата и се изправи пред мен с цялата си мощ.

 

Години наред все още не мога да си обясня откъде беше взел ключ, защо не беше с белезници, въобще имаше ли такива, защо не беше вързан за стола, защо нямаше повече санитари, защо бях влязъл сам, къде беше завеждащият на отделението, преподавателят, колегите ми и за още много други хора се чуех къде са. Мога да се закълна, обаче, че в този момент си помислих и къде е жена ми, какво прави и дали някога ще я видя отново.

 

Гледал съм много филми. Екшън филми със заложници и винаги съм си представял как бих реагирал. Прехвърлял съм наум множество ситуации, в които скачам, обезвреждам похитителя и излизам като герой. В случая успях само да се напикая.

Стоях в средата на стаята, върху локва урина, недоумяващ какво се случва. Пациент номер 358 ме погледна право очите, отмести поглед към локвата и каза:

 

- Сядай.

 

И аз седнах право в локвата. Той се приближи бавно към мен, а аз инстинктивно се свих, сякаш ще ме удари. Подаде ми ръка, докато ме гледаше право в очите. Изправи ме и ме накара да си сваля панталона. Ужасих се. Той беше на около 40, а аз все още нямах набола брада. Педофил, който ме караше да се съблека.

 

Докато свалях панталоните си, той свали долнището на пижамата си. Само това, че не бях закусвал, ме спаси да не направя някоя по-голяма беля. Подаде ми долнището и ме накара да се преобуя.

 

Няколко минути по-късно малкото помещение се изпълни с двама пациенти, единият с долнище, а другият с горнище на пижама.

 

- Ще говоря бързо - каза спокойно той, - от теб искам само да ме изслушаш. След малко ще дойдат, ще започнат да блъскат и да ме увещават да те пусна. Искам да ме чуеш. Няма да ти направя нищо, но няма да те пусна, докато не ме изслушаш.

- Защо аз? – нямаше да задам този въпрос, нямаше да попитам нищо. Вцепенението предполагаше само да кимам, но той ми вдъхна доверие. Дали защото гащите му се бяха впили в голите ми слабини и го почувствах близък, дали защото стоеше пред мен бос и разголен, но се почувствах сигурен, което на свой ред изпусна репликата.

 

- Защото от 10 години никой не иска да ме чуе. Защото прекалено дълго мълчах, а те ми поставяха какви ли не диагнози, защото се изморих да мълча. Ето затова ще говоря сега. Искам от теб да се успокоиш и да ме изслушаш. Ще бъда кратък.

 

Седнах на земята и опрях гръб в стената, сякаш това можеше да ме защити, ако решеше да ме нападне. Погледнах го в очите и кимнах, за да му покажа, че слушам. Приличах на куче, свило уши и подвило опашка. Той започна:

 

- Валеше. Малък си и няма как да знаеш, но имаше година, в която валеше през цялото време. В началото хората не се чувстваха притеснени, но с напредване на времето започнаха да се изнервят. Водата беше навсякъде, но с нея дойде калта, студът, мрачното настроение, подтиснатостта и враждебността. Постепенно всички се изнесоха към горните етажи на сградите, а аз останах на втория етаж, защото ме беше страх от високото. И все още ме е страх!

 

Не усещах какво ми причинява дъждът, докато стените на апартамента ми не започнаха да се покриват с влага. Колкото повече време минаваше, толкова повече плачеха. Струйки вода се стичаха, раздирайки гладката им повърхност, а боята се размиваше на едри, цветни вади.

 

Солта, брашното, дрехите и дюшекът вече не ми бяха приятели. Налагаше се да нося влажни дрехи и да спя в мухлясал дюшек. Това ме изнервяше, но не ме накара да се озлобя. По горните етажи бяха сформирали комуни. Няколко семейства живееха под един покрив и съхраняваха всичко сухо. Появи се странна мода. Разноцветни гумени ботуши под и над коляното. Къси поли и панталони с гумени подгъви и пуловери на точки. Всякакви точки. Жълти, оранжеви, лилави, бели точки, напомнящи за слънцето, което не бяхме виждали от месеци. В този период при мен започна да идва съседското дете.

 

Бях начален учител и имах опит с малки деца. В началото идваше от време на време. Библиотеката ми или това, което беше останало от нея, много му харесваше. Имах богата колекция от илюстровани детски книжки от цял свят, колекция, на която много държах. Четях му с удоволствие, разказвах му интересни истории, а то ме караше да се чувствам пълноценен сред този влажен, кален свят, в който слънцето никога не изгрява.

 

То беше моето слънчице!

 

Чаках го всеки ден с нетърпение, защото часовете, прекарани с него, ме вдъхновяваха да съчинявам нови истории, да търся интересни книжки и игри, с които да прекараме времето заедно интересно.

 

Един ден дойде, скрило нещо под блузката си. Оказа се смачкана на топка дълга, розова рокля от шифон. Зачудих се за какво му е, но то ми обясни, че иска да е момиченце и да носи такива „принцески“ рокли.

 

Това беше първият път, в който исках да се престраша и да се кача до горния, или по-горния или до последния етаж, за да се срещна с родителите и да поговорим какво бихме могли да направим, за да му обясним, че не е правилно.

 

Не го направих!

 

Дали от страх от високото, или от страх, че ще го загубя, но не посмях. Дори му позволих, след хиляди молби от негова страна, да я облече.

 

Знаех, че не е правилно, но се успокоявах, че може и да е детска прищявка и ще отмине.

 

Колкото повече се сприятелявахме, толкова повече ставаха роклите. Нямах идея откъде ги взима, но и никога повече не му позволих да облече някоя от тях. Въпреки това ги събирахме в едната от стаите. Реших, че това му увлечение е предпоставка за бъдещата му реализация. То сменяше коланите им, съчетаваше ги по интересен начин и в моите очи беше бъдещ моделиер-дизайнер.

 

Както споменах вече, всеки ден му четях нова приказка. Имаше любими, но с нетърпение чакаше новите, защото му разкриваха далечни и приказни светове. Пътувахме много. От Израел до древен Вавилон, през Китай до пирамидите в Гиза. Карахме шейни в замръзналото кралство и ни преследваше ледената кралица. С разбойниците ограбвахме карети, а с Пипи дългото чорапче лудеехме. Беше ни страх от вълка и викахме на Червената шапчица да не минава през гората. Строяхме на кухненската маса малки къщички от клечки кибрит и камъчета, а после ги духахме с уста, докато не се уверим, че прасенцата наистина са сглупили в началото.

 

Ето защо, когато попаднах на „Приказка за дъгата“, весело книжле с приятни илюстрации, не подозирах, че ще ми донесе толкова неприятности.

 

В него, освен запознаване с цветовете на дъгата и каква е символиката им, се казваше, че ако някой мине под нея, ще си смени пòла.

 

Разбрах какво съм сторил, едва след като затворих книгата и погледнах очичките му. Те горяха и искряха с особена светлина. Сякаш ми казваха: „Видя ли! Има рецепта, а ти, дърти неудачнико, страхлив глупако, ми казваше, че няма, но имааааа. Има!“

 

Това „Има“ в деня, в който изгря слънцето, след почти година дъжд и се показа най-ярката и светла дъга, която съм виждал, взе за ръка моето приятелче и го повлече на най-високия покрив в града.

 

Разбрах какво ще се случи, още докато звънеше на звънеца, риташе с крачета по вратата и крещеше: „Дъгата, дъгата, видях дъгата, събуди се, дъгата е там, хайде, събуди се“.

 

В този ден станах късно. Успах се, защото предната вечер препих, все пак и аз имах своите нужди.

 

Когато осъзнах какво се случва, то вече се беше покатерило на покрива. Изтичах. Няколко етажа минах несъзнателно, сякаш никога не съм имал страх от високото.

 

Когато излязох на покрива, обаче, се вцепених и останах на място. То вече стоеше на ръба, а пред него се извисяваше най-ярката и цветна дъга, създаваща илюзията, че само с една крачка може да се мине под нея.

 

Започнах да крещя, да умолявам, да махам с ръце, но не можех да направя и крачка. Стоях на място и го молех да се махне оттам. Умолявах го, плаках, крещях, заканвах се, карах се.

 

Последният ми спомен от него е как се обръща, маха ми с ръка за сбогом, усмихва се щастливо и прави крачка напред.

 

Макс. Казваше се Макс. Десет години ме разпитват за него, наричайки го: „Детето“. Не детето, а Макс! Моят Макс, Макс, който искаше да е момиченце и скочи от покрива, защото аз се страхувах от високото и не можах да помръдна. Защото му прочетох проклетата приказка за дъгата, защото не го спрях навреме, страхувайки се да не го загубя.

 

Мъжът се разрида, а заедно с него и аз. Плакахме, а отвън блъскаха вратата и крещяха да я отвори. Чуваха се заплахи, някой предложи да я разбият, откъслечните реплики да не се плаша падаха някъде под бравата.

 

Обвиниха ме в педофилия - продължи той, облизвайки сълзите си – намериха роклите, казаха че аз съм го бутнал, след като съм се гаврел с него и съм го направил, за да не ме издаде. Дори колега, когото преди време видях на парапета в училище и тръгнах да спасявам, свидетелства, че и него съм се опитал да бутна. Имаха всички предпоставки да ме осъдят. Изкараха ме шизофреник, защото горе ме завариха парализиран и повтарящ, че Макс е полетял, за да стане момиченце. Направих много странни и шантави неща от мъка. Дори нямам спомен за тях, но съм убеден, че са вписани в досието ми.

 

Виновен съм!

 

Отдавна съм мъртъв, но исках да бъда чут. Всеки има право да бъде чут, да се изповяда, да каже истината за себе си, преди да бъде осъден.

 

В този момент вратата падна и в стаята нахлуха полицаи и санитари. Малкото пространство се препълни с хора, спомени и миризма на амоняк. Повалиха и двама ни на пода, аз виждах голите му пети и задни части, а той моята локва с урина. Заради пижамата новодошлите не бяха уверени кой е пациентът и кой е нападнатият...

 

В онзи ден, докогато си тръгвах от болницата, все още облечен в долнището на пижамата, бях бесен, разстроен и смачкан. Извървях пътя до вкъщи пеша. Имах нужда да прочистя мислите си.

 

Разумът ми го осъждаше всеки път, когато плътта ми се впиваше в пижамата. Сърцето ми го оправдаваше всеки път, когато осъзнавах, че той е невинен.

 

Разказах историята му 358 пъти. На специалисти, приятели, колеги, преподаватели, органите на реда, всяка нощ я разказвам насън.

 

Нищо!

 

Пациент номер 358 навярно е все още там. Аз никога не започнах практика и все още пазя...

© Олеся Николова Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • "Разумът ми го осъждаше всеки път, когато плътта ми се впиваше в пижамата. Сърцето ми го оправдаваше всеки път, когато осъзнавах, че той е невинен.

    Разказах историята му 358 пъти. На специалисти, приятели, колеги, преподаватели, органите на реда, всяка нощ я разказвам насън.

    Нищо!"

    Върнах се днес тук... Имах нужда Понякога и 358 пъти да разказваш за нещо, дори което за някои е очевидно, пак ... Нищо!
  • Благодаря на всички за хубавите думи!
  • Добре написан, въздействащ разказ. Поздравления!
  • Замислящ разказ! Харесах!
  • Оригинален подход, динамика и драматизъм в повествованието. На места има незначителни стилистични неточности според мен, но те почти не отнемат от достойнствата на разказа. Поздравления!
  • Чудесен разказ! Браво!
  • Чудесен разказ, написан със стил. 358 пъти браво!
  • Благодаря ви за положителната оценка!
  • Много пъти Браво!
  • Покъртителна история, майсторски разказана. Не винаги черното е черно. Поздрави!
  • maiaan (Мая Ангелова) Благодаря!
  • Разказа е много хубав! Какво ли не се крие в човешката душа! Поздрави!
Propuestas
: ??:??