Зимата беше доста самоуверена в безбрежната липса на белотата си; само няколко снежни устрема установиха крила в живи птици. Но почти никой не разбра. И останалото се превърна в „Здравей!”, „Супер си!” и - прекрасно ли разбираш, че е още зима и не мога да съм постоянно до птиците в двора. Откъслечни моменти от един тъжен филм.
Но се затопли. Патиците и гъските живнаха. А това обогати двора с тор, който беше неизменно нужен за градините. Обработваха ги; съседите цъкаха с език и се смайваха как - посадил семе за патладжан - а вади маракуя. Ноу-хау за невежите!
Но не и за Румпелщилцхен. Той, настоявайки, пропаднал в чудесната кухота на упоритостта си, че черното вероятно е леко жълто, пропускайки тъй важния момент да се позове поне на малко софизъм, изпада в дъното на своята невъзможност.
Но това е сложновато и - „надуто” - би казал патокът Лирикс, който вечно е „на плаж”, понеже перата му, от толкова жега, са отлетели на юг и приема целувки в пори(ви)те на лятното слънцестоене...
По-важн ...