По пътя на логиката

ПО ПЪТЯ НА ЛОГИКАТА

Той вървеше по пътя на логиката. Сресан внимателно, идеално подстриган, вратът му – по войнишки съвсем чист, обръснат и свеж, слънцето се мръщеше, като го вижда такъв колосан, защото видът му отразяваше светлината като огледало. Дълго бе стоял пред огледалото, преди да излезе и да поеме по пътя на логиката.

Всичко в него бе подредено като аптека – място, което той всъщност никога не посещаваше, защото здравето му бе така перфектно, както външността му. Нямаше повод да мисли за нито един от своите органи: те сякаш не съществуваха, нямаше и следа от тях. Не му създаваха проблеми, не се подуваха, не искаха специални грижи. Всичко това се дължеше на правилния му начин на живот, на това, че намираше мярка във всичко и спрямо всичко. Алкохол не употребяваше, за тютюнопушене – да не говорим. Жените харесваше, но толкова умерено, че дори не ги поглеждаше, защото това можеше да бъде възприето иначе.

Накратко – мъж на средна възраст, облечен спортно-елегантно, малко демоде, с широки крачоли, спортно яке и раирана риза, вървеше самоуверено по пътя на логиката и се радваше на себе си.

Бе подредил живота си така, че нямаше нужда от нищо повече. Жилищният му проблем бе решен от баща му, майка му се грижеше за прането и гладенето, веднъж седмично му донасяше в гарсониерата дрехите и бельото – изпрани, ухаещи, подредени, чак да ти се прииска да ги сложиш между две филии хляб и да ги изядеш.

Работата му бе напълно скромна и номинална; пишеше нещо в една канцелария, но през последните пет-шест години нито веднъж не му се наложи да разбере какво точно пише и за какво е предназначено. Не се трудеше извънредно, защото това можеше да го пристрасти към работата или да го умори – и в двата случая хармонията би се пропукала. Не, не, балансът е в това: никога не прекалявай, дори с мързела. Затова когато му се мързелуваше, излизаше по пътя на логиката да се поразкърши и да преодолее силната си страст към дивана и зяпането в тавана.

Пътят на логиката му бе любим, но не твърде, защото можеше да го отклони от естествената му любов към себе си.  По този път се чувстваше на прав път, знаеше, че в края му има нещо ценно, но никога не бива да се стига до края, защото би било крайно. Логиката е път без край, затова из нейните друмища се върви бавно, разсъждава се, човек се вглъбява и дори да настъпи нещо миризливо и влажно, това не е причина да спираш. Ето в това е смисълът на пътя – винаги е достатъчно дълъг и препятствия по него има достатъчно; въпросът е да ни кривнеш и да си потърсиш друг друм или просека към злото, нелогичното, неразумното, фриволното, неподреденото.

В ден като този, като пладнешкото слънце тихо припича и подканя да побързаш, защото предстои обилен празничен обяд, не може да се случи нищо лошо, стига да не го предизвикаш. И ето, тъкмо когато преценяваше, съобразяваше каква храна в най-голяма степен би задоволила хранителните му потребности, както и какъв точно витамин се съдържа в салатата от ряпа и зехтин, а също и дали чесънът може да бъде заменен с нещо друго, по-приемливо за сетивата – точно в този миг срещна едно видение, което... Което се спря, сякаш го беше помолил да спре; той не можеше да направи нещо, толкова красиво бе видението: всъщност времето спря. Момиче, младо и бяло, но някак прозрачно, сияйно и необичайно красиво, стоеше пред него и се усмихваше. По пътя на логиката нямаше такива неща. Колко пъти досега се бе разхождал по този път, никога не бе срещал нещо повече от омачкан лист хартия от книга или брошури за посещение на театър. В този вид красотата никога не се появявала пред него. Всъщност той бе убеден, че такава красота и нежност не могат да съществуват заедно, а ето че сега възникнаха пред него и го наблюдаваха с усмивка. Той понечи да каже нещо, но усети, че гласът му ще наруши тишината, ще пробуди съмнението, че това е видение, че красивата девойка пред него е мираж на логиката, хаос в подредения му свят.

В този миг усети, че притежава органи, един от тях се разтуптя, а друг... Оказа се, че има поне два органа - един вътре, друг отвън, които досега не бяха разкривали функционалната си мощ.

Последва тази фея и неусетно кривна от пътя на логиката и навлезе в нов и омаен свят, където красотата те кара да плачеш и да се смееш, а животът е така пъстър, че дори не се досещаш да подредиш мислите си. Мислите просто не съществуват, а ако ги има – хвърчат наоколо като птици, едни хищни, други пойни, трети смешни.  

Само за секунда се обърна, разбра, че е изгубил пътя, но после се подчини на органите си и на видението, което го насърчаваше да продължи.