Понякога си мисля, че единственото, което ми остава, е да вярвам в утопиите. Понякога чувствам, че ако не вярвам в измислици, не ще мога да оцелея в този свят. Понякога зная, че трябва да живея както "повечето хора", да лицемернича, да се правя на глупава, на неразбираща, на сляпа. Понякога усещам как изпускам нервите си от контрол и зная, че подобно поведение е недостойно. Понякога ми се иска да спра да мисля, че животът трябва да е честен. Понякога всичко в мен крещи, че живеем в общество, което ме отвращава, че недостойни постъпки са ежедневие, а хората приемат с равнодушие неща, които трябва да ги разтресат отвътре. Понякога си мисля, че съм просто част от сивия поток, който се лее по улицата. Понякога усещам, че съм твърде слаба и нищожна, за да се боря с този поток и себе си, и света.
Но друг път разбирам, че аз не съм човекът, който да категоризира света. Усещам как в мелодията на уличния музикант има нещо от мен. Че в гледката на църковната камбанария нощем, когато луната е заб ...