Повей, ветре! - притча

         Бил ясен пролетен ден. От ония, в които топли ветрове от Юг пристигали и стопявали с дъха си и последните снегове, криещи се по северните планински склонове. С тях се завръщали и птичите екскурзианти, които всяка есен тръгвали да се забавляват по южните екзотични страни. Те често пътували заедно и си помагали взаимно. Ветровете, нали са се нажегали в топлия юг, сгрявали птичките, защото горе в небето е студено, особено когато летиш и то на дълги разстояния. А също така им помагали да летят по-бързо и с по-малко усилия като духали в крилата им по посока на полета. А птичките от своя страна се отблагодарявали като пеели прекрасни песни, когато спирали за кратки почивки, за да се наспят Южняците…

     И така в един ясен ден се озовавали отново по родните места. Южняците се захващали с почистването на земята от отдавна почернелия от кал останал сняг. И я сгрявали, за да могат цветята и тревичките да повдигнат челца. Цялата природа се събуждала от топлата прегръдка на Южните ветрове. А птиците намирали гнездата си и започвали ремонтите по тях. Или строяли нови. Обзавеждали ги с пух и сухи клончета и чакали рожбите си да изчуруликат. Само една Птичка била самотна. Не знаела къде да отиде… дърветата и били тясни , стрехите й били неудобни, небето й било голямо… нищо и никъде не й харесвало. Тъгувала… Излетяла високо над морето и търсела приятеля си Южняк, за да го помоли за съвет и помощ.

         Точно под нея в морето плувала една малка Рибка. Тя била малко под повърхността на водата и разговаряла с една вълна. Отвреме навреме изкарвала главичка над водата, сякаш за да си поеме въздух… Но не това била причината, за да се показва над водата. Тя искала да се махне от морето… Молела вълната, най-добрата й приятелка откакто се е родила, да я издигне колкото се може по-нагоре Надявала се, че малките перки, които имала ще и бъдат достатъчни, за да полети… Толкова много искала да полети. Гледала птиците, които се реели във въздуха и весело се гонели с ветровете. Същите ветрове, които понякога танцували и с вълните. Затова умолявала приятелката си вълна да помоли Южняка да я завихри в танц, а тя, скрила се във вълната, да полети…. Това искала, за това мечтаела… Искала да лети в безкрайното небе …

         Птичката летяла самотно в небето и гледала морската шир. Мечтаела за живота в морето… Колко ли загадъчно и спокойно е там в дълбините… няма прелитания и отчитания, няма гнезда, няма бури, дъждове… Силно пожелала да е риба. Това искала да сподели с приятеля си Южняк.

          Какво да прави Южняка? Да помогне ли и на двете - Птичката да бъде в морето, а Рибката в небето? И как да го направи? Та той бил само вятър…

            Но се опитал.

            Предложил на Птичката и Рибкака да им даде възможност да изживеят мечтата си, но… когато почувстват, че са на предела на силите си да извикат силно “Повей, Ветре”.

          И двете същества били много щастливи. За тях Южняка бил като Бог … Прегърнали го и му благодарили, но му казали да не се надява скоро да чуе “Повей, Ветре”. Южнякът само се усмихнал и направил пирует във въздуха, с което завихрил водната повърхност и вълната издигайки се високо нагоре, изхвърлила нетърпеливата Рибка право в небето. А Птичката, засмукана от същия този Вихър, се озовала в дълбините на морето.

           Рибката размахала перки. Очите й греели от вълнение и щастие да види този голям и шарен свят отгоре, а не през призмата на водата. Издигала се и не вярвала на късмета си да е волна като птица, да вижда далече зад хоризонта, да усеща полъха на вятъра по кожата си. Отдолу нацъфтелите дървета приличали на розовите и бели корали по дъното на морето. А ливадите и тучните пасища приличали на обраслите с водорасли водни рифове. И толкова аромати, които не познавала…Покрай нея прелитали весели ята и я поздравявали, макар … че им се струвала малко странна тази птица…Морския бриз я повдигал ту нагоре, ту надолу, при което тя леко се замайвала… значи така се танцувало…Сърчицето й забило по-бързо, но не само от вълнението. Ставало й горещо от слънчевите лъчи. Малките и перки се уморили. Тялото й се оказало доста голямо за размера на перките. Лека-полека започнала да се снишава. Нямала сили. Тупнала на една поляна недалеч от красива къща. Слънцето заслепявало очите й и бавно започнало да изсушава кожата й. Нямала въздух. Само отваряла и затваряла уста, както правела и в морето, но без водните мехурчета. Малко преди напълно да й свърши въздуха тя видяла над себе си…котка. Затворила очи. Спомнила си морския си дом…, мечтите си…, приятелката-вълна…, безкрая на синевата…, недружелюбния поглед на котка…, бавно протягаща се към нея космата лапа… “Това не е моя свят” - пробляснало в ума й.

          Птицата заплувала в необятната морска шир. Не можела да повярва колко красив е този непознат подводен свят. Хиляди различни по вид и цвят водорасли полюшвали тънки стебла, сякаш подухвани от лек ветрец, какъвто всъщност тук на морското дъно нямало… В пясъка имало стотици разноцветни миди, някои от които отворени и от тях блестели малки бисерчета като малките звездички, които виждала нощем по небето. Отстрани я подминало стадо рибки, толкова пъстри, като нежните полски цветята напролет. Любувала се… но усетила как въздухът й свършва. Останала без въздух и от страх - срещу нея плувала огромна риба… Знаела, че това е акула, защото много пъти, прелитайки над моретата, виждала тези недружелюбни риби. Знаела какво правят акулите, особено с нетипични за морския дом обитатели или с падналите от умора птички преди да достигнат до сушата…Запляскала с крила, за да полети… но си оставала на дъното… Тя за миг притихнала - “Моя свят не е този”

               И двете същества, които успели да сбъднат мечтите си, си мислели едно и също…

             “Какво става с мечтите, когато ги достигнат, но се окажат пагубни? Да останат ли верни на тях дори и да знаят, че са обречени? Или да се върнат обратно в света, на който принадлежат и да превърнат опита си в познание и урок за другите. Да разказват за това, което са видели и усетили на тези, които нямат куража да поемат натам. Да превърнат тия няколко минути възторг от сбъдната мечта в изкуство, наука или знание, от което тези след тях да се учат.?”

                Дали точно това са си мислели Рибката и Птичката … никой не знае.

                Само като далечно ехо се понесло из въздуха “Повей, Ветре!”

           И той повял… Завихрила се вихрушка в морето, вълните се издигнали нагоре, изхвърлили полу-удавената Птичка на сушата сред цъфналите люляци, и си взели обратно малката полу-жива Рибка в разпененото от вълнение и обич море.

              Птичката отворила очи. Почувствала топлия морски бриз в крилете си като леко гъделичкане и не устояла на порива да разтвори крилете си и да прегърне небесната шир. Сега тя летяла волна, щастлива, както никога досега. Спуснала се към най-уханното от пролетната си премяна дърво и запяла с най-кръшния си глас за мечтите, за незнайните морски светове и за мъдростта на живота.

            Малката рибка отворила очи. Усетила мократа прегръдка на приятелката си вълна, малките й перки и опашката й грациозно се извили и тя заплувала по-жива от всякога с другите рибки, дошли да я посрещнат. Заобиколили я и се заслушали в приказката за горния свят, населяван от птици и ветрове…

             Южнякът повявал ту над дърветата, ту над вълните, сякаш за да потвърди думите на Птичката и Рибката за магията “Повей, ветре!”. А тя, магията, се случвала (казвал той) само, когато осъзнаеш, че “Ти си толкова голям, колкото са големи мечтите ти, но дори и те не са толкова големи, колкото мястото, където Бог ти е отредил да се родиш”.

             Ехото и до днес повтаря “Повей, ветре!”…

Ангелина Стойчева