Падна здрач. Светът притихна в очакване на настъпването на нощта. Лястовичките под стряхата се свиха в гнездото си. Потръпваха от вечерния хлад, който пронизваше мъничките им телца. Небето стана огнено червено. Слънцето се прибра в Златния си дом отвъд хоризонта. Светът застина, a природата притаи дъх. Нощните създания се събудиха. Настъпи техния час. 

        Баба Илина бе седнала до прозореца и се взираше в нищото. Отново остана сама. Страхуваше се от нощите. Там се спотайваше нещо тъмно. Студени тръпки полазиха по гърба ѝ. Загледа се в реката, която минаваше покрай къщата ѝ. До нея стоеше и старият бунар, скрил в себе си тъмна тайна. Често си мислеше за съществото, което я зовеше от недрата му. Тъжно и самотно, то я викаше в съня ѝ в най-тъмният час на нощта. Баба Илина чуваше шепотът му. То бе скрито в недрата на земята. Понякога чуваше тихото му хлипане, а хладното му докосване я примамваше и приласкаваше.

         Не можеше да признае, че се страхуваше да заспи. Злото протягаше ръце към нея от мрака. Опитваше се да я докосне, да почерни душата ѝ. Само светлината в очите на Мими я спасявше. Галеше душата ѝ, приласкаваше съзнанието ѝ. Баба Илина живееше за миговете, които прекарваше с внучката си. Душата ѝ, нежна като сутрешната роса бе недокосната от злото, което се спотайваше навън. 

       Възрастната жена се взря в мракът навън. Виждаше черницата, огряна от пълната луна. В сянката на тополата, която се извисяваше над реката, тя различи силует. Там стоеше малко дете. То гледаше втренчено светлият прозорец на къщата и тъжно припяваше:

„Отвъд зад гората

слънцето захожда,

скри се светлината

и нощта дохожда. „

Гласът му, тих и самотен, долиташе като отдавна забравен повик, като плач от миналото. Капчици студена вода се стичаха по дрехите му. Очите бяха зачервени от плач, но то се усмихваше тъжно.

     Баба Илина се отдръпна от прозореца. Чу тихият глас в главата си: " Ела при мен. Аз съм толкова самотен." Обзе я страх. Днес бе разказала на Мими за него. Ами ако той поискаше да вземе и нея. Трябваше да мълчи. Сви се в топлите завивки на леглото си. Тръпки полазиха тялото ѝ. Тя се заслуша в тъжният глас на бухал, който изпълваше нощният въздух. Дълго стоя така, вцепенена, неспособна дапомръдне. Мислеше си за него- момчето от бунара. Той бе неин мрачен спътник през целият ѝ живот. Сянката му я следваше неотлъчно през всички тези години. Лягаше и ставаше с мисълта за него. Всяка вечер той идваше. Чакаше тьрпеливо часът на нощните създания. Тогава ѝ шепнеше истории стари като скалите в балкана. 

 С настъпването на утрото изчезваше, скрит в стария бунар, неподвластен на времето. Мими идваше като лъч светлина със своята лъчезарна усмивка. Очите ѝ, топли и по детски чисти, гледаха баба си с обожание. Веселото ѝ гласче разсейваше за миг тревогите. Баба Илина забравяше, че там някъде, едно мрачно същество я чакаше- тъжно и самотно. Душата му черна като мракът навън се опитваше да докосне нейната. 

 Възрастната жена затвори очи. Бавно потъна в прегръдката на съня. Бленуваше за утрото, което щеше да излекува раненото ѝ сърце.