Старият мъж се наведе до пружиненото легло и внимателно извади дървения куфар от там. Ясемин развълнувана чакаше до него. Бялата ù ленена рокличка стигаше до коленете, а френската дантела нежно бе плисирана по краищата ù. Същата дантела събираше немирните детски къдрици на опашка. Очите ù като палави бадеми сияеха от нетърпение, а розовите ù бузки блестяха като нектарини.

- Дядо, този куфар на колко години е? - попита детето.

- Май има вече 40... - отговори дядото.

- 40 ли?! Това не е ли много, дядо?!

- Е да, за теб са много, мое малко жасминче, но за мен не са... - каза мъжът, усмихвайки се на внучката си.

Боядисаният с блажна боя в синьо дървен куфар изведнъж се превърна в антика пред очите на малкото момиче. Повдигна глава и погледна тъжно дядо си, навярно и той бе антика! Това бе голямо откритие за нея!

- Дядо, ти антика ли си? - попита развълнувано детето.

Старият човек размърда вежди в учуда и се засмя на глас.

- Де да бях и аз антика, мило дете! Но не съм! Ха сега,  докато не съм станал и аз антика, да ти покажа нещо.

Кaтинарът на куфара бе ръждясал, а боята около него бе се олющилa и станала на люспички. Ясемин гледаше, без да мига, малкото детско сърчице туптеше като лудо, сякаш бе видяло съкровище!

- Дядо, ти кога си купи този куфар? Преди да станеш войник ли? Чичо има същия, нали?

А сега де, тъкмо дядо Юзеир се готвеше да каже, че не e ходил в казармата...

- Дядо, на онази снимка с войнишките дрехи, в пушката истински сачми ли имаше?! Ами писмата, дядо, какво пишеше на баба, че много ти липсва, нали?! - закачливо попита детето.

Юзеир погледна своята внучка и се замисли, дали да признае, че не е ходил в казарма, или да продължи тази бяла лъжа. След което каза :

- Ела да видиш какво има тук!

- Дядо, всички войници са смели! Но ако нямаше войни, нямаше да има и войници, нали? Докато ти бе войник, имаше ли война, дядо?

Юзеир разбра, че бялата лъжа след време щеше да се превърне в грозна кръпка в душата на внучката му, едва ли разочарованието сега щеше да я разтърси повече от това, ако продължи да си мисли, че дядо ù бе герой и след време научи истината. Затова реши да ù признае :

- Ясемин, жасминчето ми, аз не съм ходил в казармата...

Детето сложи длани на бузите си и ахна, облещило очи, гледaщи прямо синия куфар.

- Кк-как, как, не си, дядо? Ам-мии к-куфара... - заекна детето.

- Куфарът е на чичо ти Ибрахим, както и войнишката униформа на снимката е негова, и пушката... - Юзеир бе свел глава виновно, но облекчението вътре в душата му се разля като хладка вода и после изби в капчици пот по челото и плешивата му глава.

- А защо?- кратко попита детето.

Ето сега вече можеше да ù разкаже, тя щеше да го разбере.

- С чичо ти щяхме да ходим по едно и също време войници, аз бях завършил гимназията, а той не пожела да учи. Прабаба ти ни извика двамата и каза:

 - Имам двама сина, две млади фиданки! Слава на бог, че ме дари с прекрасни деца! Ти, Ибрахим, пое пътя на баща си, взе част от неговия товар, със силата на твоите ръце нивите ни дават богата реколта! Да си ми жив и здрав, сине, нека винаги хлябът ти бъде благословен! Ти, Юзеир, ти избра нов път, пътя на знанието, ти си нашата гордост, нека твоето знание освети много деца! След толкоз войни, народът ни има нужда от учители, синко, ти трябва да продължиш по своя си път! Аз съм щастлива, че ви имам! Нека, когато Ибрахим пази родината ни, ти просвещавай бъдещето ù!''

Ясемин слушаше с интерес разказа за прабаба си. Колко умна е била, си помисли наум, след чутото.

- Така аз станах учител, дете. А за спомен се снимах с войнишките дрехи, ей така на шега...

Ясемин клекна до него и сложи длани на розовите си нектарини.

- Дядо! Ти си моят герой! Научи ме да пиша, дядо!

 В куфара имаше толкова много книги и тетрадки! Книгите бяха пожълтели от влагата под пружиненото легло и времето. Ето това наистина бяха антики, си помисли Ясемин. Дядо Юзеир взе една копринена кърпичка, мушната в дъното, и я подаде на детето. Краищата на кърпичката бяха украсени с нежна копринена дантела, плетена от баба Къймет.

- Това е за теб, мое нежно жасминче!

Очите на момичето блеснаха от радост и изненада, щом зърнаха трицветния  автоматичен химикал. Но това беше нещо ново, в никакъв случай не бе антика, си направи заключение детето наум.

- Дядоооо! Много красив химикал! Но аз не мога да пиша! - отвърна тъжно.

- Аз затова ти го купих, за да те науча да пишеш, дете.

- Ами друго няма ли да ми покажеш, дядо?! - попита, след което се засрами Ясемин.

- Първо ще те науча да пишеш и четеш, след това можеш да прочетеш всички книги от тук! Във всяка книга ще намериш разни истории, различни хора, светове... Представи си колко много хора живеят тук! - отбеляза дядото, потупвайки купчината стари книги.

- Ах, дядо, но ти не знаеш колко хора живеят тук! - отвърна Ясемин, сочейки с показалец малката си главичка. - Когато се науча да пиша, всички те ще заживеят между листите на тетрадката ми!

Синият куфар сякаш се усмихна доволно на момичето. Олющеното му тяло не бе вече толкова старо, кaтинарът сякаш блесна, въпреки ръждите по себе си, в очакване да бъде покровител на нейните мечти...

Синият куфар стана главен герой в разказа на едно пораснало дете...