СЛУЧКА ОТ ВАКАНЦИЯТА
През ваканциите често си ходех на село. Така му казват, то иначе си е град и навремето се развиваше добре. Предприятията даваха работа на много хора и идваха ученици от цяла България да учат в единственото по рода си в страната специализирано училище по минно дело. Полята бяха пълни с продукция, а за прибирането на реколтата се грижеше управителят на кооперацията. Малобройното тогава малцинство участваше в процеса само срещу заплащане и рядко проявяваше самоинициатива. Имаше и кино, но прожекциите бяха само вечер. Денят оставаше за игри и малко помощ на близките ми хора.
Нямаше много занимания и аз често се навъртах покрай съседката, леля Стойка, която освен добра домакиня, беше и чудесен събеседник. Ах, какъв тутманик правеше, а вкусът на шаран в тесто с орехи на фурна още го усещам на върха на езика си. Но тя имаше нещо още по-ценно – велосипед. Един стар „Балкан”, наследство от мъжа ù, който беше тръгнал с младежки устрем да изгражда Родината и на когото рудникът в една отдалечена планина не позволи да се завърне. Беше я оставил с две деца, които по мое време вече се интересуваха от коли и мотоциклети и нямаха нужда от велосипед. Животът беше отведнъж съкратил младостта на жената, беше я направил с по-груба външност, но не беше успял да докосне дълбоката ù душа.
Велосипедът беше сместен под схлупен навес, прашасал и със спаднали гуми, но винаги когато минавах покрай него, сякаш ми говореше:
- Как си, не искаш ли да направим някое-друго кръгче.
Лесно казано, но как да поискам чужда вещ, ей така, без причина?
В интереса си човек е винаги изобретателен и находчив и случаят скоро дойде на моя страна.
- Лельо Стойке, - викам ù един ден – като минавах по стария път, зад гробищата видях че има смрадлика. Знам, че е полезна билка – не искаш ли да ти набера малко. Само, че е далече и трудно ще нося торбата.
- Не ù е сезонът сега, - зачуди се тя – пък и в този район не съм виждала да има. Но щом искаш, вземи колелото и отиди!
Със светкавична скорост старото возило беше излъскано и приведено в движение, а аз скоро развявах перчем по стръмнината без да усещам умора. Цял ден въртях педалите и привечер подпрях доволно велосипеда, още по-прашасъл от преди. На съседката дадох пълната торба в очакване да се наслади на придобивката и да оцени по достойнство моите героични усилия.
Тъкмо бях решил да се погрижа за моя нов приятел и кроях съвместни планове за следващите дни, когато чух силния естествен смях на леля Стойка:
- А бе, момче, ела да видиш какво си ми донесъл.
Сринах се отведнъж и озадачен пристъпих бавно към нея. С недоумение я погледнах и зачаках тежката ù присъда.
- Ти смрадлика виждал ли си? – продължи весело тя.
- Да. – отвърнах. – Имаме малко, останала от миналата година.
- Ами защо, тогава си ми донесъл тези клонки от люляк?!
02.11.13
П.П. Това беше. С велосипеда другарувахме още известно време, докато се спука едната гума, а резервна нямаше откъде да се намери. Есента той си остана там, а аз заминах отново за големия град.
После пораснах...
© Динко Todos los derechos reservados