СЛУЧКА ОТ ВАКАНЦИЯТА

През ваканциите често си ходех на село. Така му казват, то иначе си е град и навремето се развиваше добре. Предприятията даваха работа на много хора и идваха ученици от цяла България да учат в единственото по рода си в страната специализирано училище по минно дело. Полята бяха пълни с продукция, а за прибирането на реколтата се грижеше управителят на кооперацията. Малобройното тогава малцинство участваше в процеса само срещу заплащане и рядко проявяваше самоинициатива. Имаше и кино, но прожекциите бяха само вечер. Денят оставаше за игри и малко помощ на близките ми хора.

      Нямаше много занимания и аз често се навъртах покрай съседката, леля Стойка, която освен добра домакиня, беше и чудесен събеседник. Ах, какъв тутманик правеше, а вкусът на шаран в тесто с орехи на фурна още го усещам на върха на езика си. Но тя имаше нещо още по-ценно – велосипед. Един стар „Балкан”, наследство от мъжа ù, който беше тръгнал  с младежки устрем да изгражда Родината и на когото рудникът в една отдалечена планина не позволи да се завърне. Беше я оставил с две деца, които по мое време вече се интересуваха от коли и мотоциклети и нямаха нужда от велосипед. Животът беше отведнъж съкратил младостта на жената, беше я направил с по-груба външност, но не беше успял да докосне дълбоката ù душа.

      Велосипедът беше сместен под схлупен навес, прашасал и със спаднали гуми, но винаги когато минавах покрай него, сякаш ми говореше:

      - Как си, не искаш ли да направим някое-друго кръгче.

      Лесно казано, но как да поискам чужда вещ, ей така, без причина?

      В интереса си човек е винаги изобретателен и находчив и случаят скоро дойде на моя страна.

      - Лельо Стойке, - викам ù един ден – като минавах по стария път, зад гробищата видях че има смрадлика. Знам, че е полезна билка – не искаш ли да ти набера малко. Само, че е далече и трудно ще нося торбата.

      - Не ù е сезонът сега, - зачуди се тя – пък и в този район не съм виждала да има. Но щом искаш, вземи колелото и отиди!

      Със светкавична скорост старото возило беше излъскано и приведено в движение, а аз скоро развявах перчем по стръмнината без да усещам умора. Цял ден въртях педалите и привечер подпрях доволно велосипеда, още по-прашасъл от преди. На съседката дадох пълната торба в очакване да се наслади на придобивката и да оцени по достойнство моите героични усилия.

      Тъкмо бях решил да се погрижа за моя нов приятел и кроях съвместни планове за следващите дни, когато чух силния естествен смях на леля Стойка:

      - А бе, момче, ела да видиш какво си ми донесъл.

     Сринах се отведнъж и озадачен пристъпих бавно към нея. С недоумение я погледнах и зачаках тежката ù присъда.

- Ти смрадлика виждал ли си? – продължи весело тя.

      - Да. – отвърнах. – Имаме малко, останала от миналата година.

      - Ами защо, тогава си ми донесъл тези клонки от люляк?!

02.11.13

      П.П. Това беше. С велосипеда другарувахме още известно време, докато се спука едната гума, а резервна нямаше откъде да се намери. Есента той си остана там, а аз заминах отново за големия град.

      После пораснах...