Спирка Лозарска

Жена ми е много ревнива, ще знаеш - хвана ме брадатия за слушател.

На всеки месец, два и избива отвътре въпроса - ти мене обичаш ли ме, защо се ожени за мене, никога не е късно да се разделим и т.н.

Явно е семейна черта, защото и майка и беше така, може би и баба и да е била такава, знам ли, че и прабаба и, че да се стигне чак до Ева. А бе голям тормоз.

Как не можа да разбере тоя човек, че това, което съм и причинил, според нея естествено, няма как да го причиня на някой когото обичам? Че аз не искам да наказвам така никого бе!

Стоях на спирката и слушах.

-Какво съм ѝ бил причинил - вече беше набрал инерция и нямаше спиране човекът– причиних ѝ две деца, причиних и къща, причиних и и смях и сълзи, а също и една кофичка кисело мляко на ден, пак според нея. Голям съм злодей! Минава и– той поклати глава. Само намусената ѝ физиономия остава за ден, два, но такава си е тя. Иначе не е чак толкоз лоша.

Слушаш ли, или ти идва ташкън, погледна ме брадатия.

-Давай нататък, слушам. По-добър слушател в цяла Североизточна България няма да намериш, викам му. И той продължи:

-След въпроса - ти мене обичаш ли ме, обаче винаги следва: ти знаеш ли другите жени какво имат? Че отде да знам? Да ти се беше паднала някоя друга, щеше да видиш! Коя щеше да ти готви? И завършва с гвоздея - щом и тази година не искаш да ме заведеш в Гърция, значи не ме обичаш! 

И накрая: Пропилях си живота, не мога да следвам мечтите си, така ми се пътуваше, пък ти си правиш каквото си искаш, не ти се работи и затова дъщеря ти няма как да запише в Харвард, горкото, ти знаеш ли чуждите мъже и т.н. Ще кажеш, че аз целият съм в мечти. Ей, виж ме на - с тоя съдрания балтон и с тия обувки съм пета година. Да не мислиш че съм мечтал за тях. Мечти...И като текнат едни сълзи от нея после, не ти е работа. Жената е дете, да знаеш. И аз така говорих на нашите, спомням си, като бях ученик – вий знайте ли другите деца какво имат. Такава е тя, работата..

Пушехме цигари и убивахме времето докато чакаме. Забравих да спомена кучето. Един барак се въртеше покрай него, ходеше напред–назад и се мотаеше в краката на останалите хора на спирката. На мен ми приличаше на Бенджи от "Бенджи, Закс, и Звездният принц", имаше такова филмче когато бях дете. Само че Бенджи явно беше изкарало последователно няколко гладни зими и съвсем нямаше вид.

–Мама ти и мастия, ухили се чичката, и леко го побутна с крак, когато Бенджи вдигна крак за да си маркира единият крак на пейката на която стояхме.

–Гледам го от няма и къде, каза той, сякаш се извиняваше за невъзпитаното му поведение, хвърлям му по нещо, и то ходи след мен.. май по същата причина - и то от нямай къде.

Той запали втора цигара от първата и смачка фаса:

-Всичко ѝ оставих и сега съм ей тука на вилата, продължи брадатия защото дерта явно още го ядеше. Тука си е спокойствие! Градът е близо, като ми домъчней, слизам. Един вид отшелник, завърши той.

То, с тая брада наистина го докарваше на такъв. Строител беше, личеше си по грубите набръчкани ръце и запретната яка на балтона около червендалестия врат, и си миришеше на ракия отдалече. И после ще ми разправят, че нямало вече отшелници! Отшелниците, както и алкохолиците са приятни хора, стига да не са ти роднини.

Пет човека бяхме на спирката, загърнати в черните си якета - духаше вятър, и гледахме като истински измъчени монаси исихасти, някъде надалеч, навътре в себе си. Чу се бръмчене в далечината и отшелника хвърли цигарата. Автобуса пристигна, изпуфтя и театрално отвори врати. Монасите, повечето запътили се към Лидъла в началото на града бързо се качиха и автобуса потегли.