– Къде беше?
– Защо, липсвах ли ти?
– Да.
– И ти на мен.
– Защо не се обади, че ще дойдеш? Не излъчи нищо.
– Не бях сигурен, че точно сега ще успея да умра. Много ми липсваше.
Свечеряваше. И съмваше в същото време. А нямаше слънце. Светлината идеше от другаде и после изчезваше пак в това другаде. Някой или нещо я пускаше като фар. Александрийски фар на небитието, нещо такова. Да не си разбиеш кораба в плитчините на нищото.
– Харесвам ли ти още?
– Ти си по-хубава от всякога. Ще се омъжиш ли за мен? Или си е същото, както преди?
– Нека почувствам. Имам още малко от себе си, нали?
– Та ти си ми съпруга, за Бога! Същата си. Пошегувах се.
– Тук шегите са неуместни. И Бог не съществува в онзи вид. Няма смисъл да го споменаваш. Той не възприема оброци.
– Значи пак трябва да падна на колене... И там, с всичкото останало. Но пръстен нямам.
– Не. Пръстен не ти трябва. Тук чувствата се виждат. Те живеят, не ние. Така че аз ще ги усетя. И ако моите чувства съвпаднат с твоите, ще се получи.
– И колко време трябва да чакам?
– Време ли? Това понятие е измислено от хората. Няма време.
– Значи има много да уча... тук?
– И да, и не. Същото е. Просто не се налага да бъдеш различен.
– Това е чудесно.
– Не, сложно е.
– И защо?
– Най-сложно е да бъдеш себе си. Прозрачен. Тогава чувствата ти стават явни. Не се прикриваш с думи, с жестове, с мимики или с лъжи. Дори с дела. Ясен си.
– Това е ужасно място. Къде съм? Някъде при теб, нали? Ти беше най-доброто същество, което съм познавал. Значи съм в Рая. А не ми изглежда така.
– Ти си в себе си. И ако решиш, че наистина ме обичаш, аз ще го усетя. Това е всичко. Ще се виждаме.
– Как?
– Неусетно. Ще усетиш. Сега почини. Аз отивам.
– Къде?
– Има купон в друго съзвездие. Нищо особено. Ще се върна след малко. Ти през това време се съблечи.
– Какво да съблека, по дяволите?
– И дяволи няма тук. Шшшт! По-тихо говори. Всички ни усещат. Съблечи омразата. И страстта. И лошотията. Алчността и злобата загърни в някой облак и го заший с любов. По-бързо, ако може.
– Ама откъде да взема любов? И как да вържа с нея облак, та да зашия лошото? Пък и – нали разбираш, без това, което ще зашивам, съвсем гол ще остана. Познаваш ме.
– Гол като мен ли ще останеш?
– Да, но на теб ти отива. Красива си. Съвсем млада си отиде.
Тя се изсмя и политна нагоре.
Като него политна. Само че той го направи от осми етаж. И надолу.
– Почакай! Но аз специално за теб дойдох! Защо ме оставяш сега?
Спря се, вече беше съвсем ефирна, погледна го отвисоко:
– Ти се подхлъзна от покрива над осмия етаж, защото се качи да оправяш сателитната чиния. По заповед на новата ти съпруга. Тази с парите. Тях ти обичаше повече от нея самата. Тя го знаеше. И те презираше. Позволи ти да се преструваш, прие го, харесваше те донякъде. Но не можеше да заспи без вечното си вино и без да гледа онова тъпо шоу, което телевизорът не прехващаше заради бурята. Изпрати те посред нощ да оправяш сателита. На покрива. А навън валеше.
– Тук всичко ли знаете?
– Не, ние тук нищо не знаем. Но всичко чувстваме. Сетива сме. Превръщаме чувствата в образи.
– Ще се върнеш ли? От този... купон?
– А ти?
– Аз съм тук. Вече съм тук. Където и да съм.
Тя заприлича на звезда и започна да трепти. Отдалечаваше се.
– Не, не си оправил сателитната си чиния – каза без да отваря устните си. – Тя още гледа в друга посока, не е настроена. Приема погрешни сигнали. Постарай се. И тогава ще видя, ще го усетя. Вселената е малка. Безкрайно малка. Само чувство е. Трептене. Усет. Лъх. Вълна. Сигнал. Тук няма разстояния. И думите са чувства. Възприемаме ги като шум. Бъди тих, когато си готов. Иначе никой няма да те чуе.
И отлетя.
© Владимир Георгиев Todos los derechos reservados