– Къде беше?
– Защо, липсвах ли ти?
– Да.
– И ти на мен.
– Защо не се обади, че ще дойдеш? Не излъчи нищо.
– Не бях сигурен, че точно сега ще успея да умра. Много ми липсваше.
Свечеряваше. И съмваше в същото време. А нямаше слънце. Светлината идеше от другаде и после изчезваше пак в това другаде. Някой или нещо я пускаше като фар. Александрийски фар на небитието, нещо такова. Да не си разбиеш кораба в плитчините на нищото.
– Харесвам ли ти още?
– Ти си по-хубава от всякога. Ще се омъжиш ли за мен? Или си е същото, както преди?
– Нека почувствам. Имам още малко от себе си, нали?
– Та ти си ми съпруга, за Бога! Същата си. Пошегувах се.
– Тук шегите са неуместни. И Бог не съществува в онзи вид. Няма смисъл да го споменаваш. Той не възприема оброци. ...