Среща

     – Къде беше?

     – Защо, липсвах ли ти?

     – Да.

     – И ти на мен.

     – Защо не се обади, че ще дойдеш? Не излъчи нищо.

     – Не бях сигурен, че точно сега ще успея да умра. Много ми липсваше.

     Свечеряваше. И съмваше в същото време. А нямаше слънце. Светлината идеше от другаде и после изчезваше пак в това другаде. Някой или нещо я пускаше като фар. Александрийски фар на небитието, нещо такова. Да не си разбиеш кораба в плитчините на нищото.

     – Харесвам ли ти още?

     – Ти си по-хубава от всякога. Ще се омъжиш ли за мен? Или си е същото, както преди?

     – Нека почувствам. Имам още малко от себе си, нали?

     – Та ти си ми съпруга, за Бога! Същата си. Пошегувах се.

     – Тук шегите са неуместни. И Бог не съществува в онзи вид. Няма смисъл да го споменаваш. Той не възприема оброци.

     – Значи пак трябва да падна на колене... И там, с всичкото останало. Но пръстен нямам.

    – Не. Пръстен не ти трябва. Тук чувствата се виждат. Те живеят, не ние. Така че аз ще ги усетя. И ако моите чувства съвпаднат с твоите, ще се получи.

     – И колко време трябва да чакам?

     – Време ли? Това понятие е измислено от хората. Няма време.

     – Значи има много да уча... тук?

     – И да, и не. Същото е. Просто не се налага да бъдеш различен.

     – Това е чудесно.

     – Не, сложно е.

     – И защо?

     – Най-сложно е да бъдеш себе си. Прозрачен. Тогава чувствата ти стават явни. Не се прикриваш с думи, с жестове, с мимики или с лъжи. Дори с дела. Ясен си.

     – Това е ужасно място. Къде съм? Някъде при теб, нали? Ти беше най-доброто същество, което съм познавал. Значи съм в Рая. А не ми изглежда така.

     – Ти си в себе си. И ако решиш, че наистина ме обичаш, аз ще го усетя. Това е всичко. Ще се виждаме.

     – Как?

     – Неусетно. Ще усетиш. Сега почини. Аз отивам.

     – Къде?

     – Има купон в друго съзвездие. Нищо особено. Ще се върна след малко. Ти през това време се съблечи.

     – Какво да съблека, по дяволите?

     – И дяволи няма тук. Шшшт! По-тихо говори. Всички ни усещат. Съблечи омразата. И страстта. И лошотията. Алчността и злобата загърни в някой облак и го заший с любов. По-бързо, ако може.

     – Ама откъде да взема любов? И как да вържа с нея облак, та да зашия лошото? Пък и – нали разбираш, без това, което ще зашивам, съвсем гол ще остана. Познаваш ме.

     – Гол като мен ли ще останеш?

     – Да, но на теб ти отива. Красива си. Съвсем млада си отиде.

     Тя се изсмя и политна нагоре.

     Като него политна. Само че той го направи от осми етаж. И надолу.

     – Почакай! Но аз специално за теб дойдох! Защо ме оставяш сега?

     Спря се, вече беше съвсем ефирна, погледна го отвисоко:

     – Ти се подхлъзна от покрива над осмия етаж, защото се качи да оправяш сателитната чиния. По заповед на новата ти съпруга. Тази с парите. Тях ти обичаше повече от нея самата. Тя го знаеше. И те презираше. Позволи ти да се преструваш, прие го, харесваше те донякъде. Но не можеше да заспи без вечното си вино и без да гледа онова тъпо шоу, което телевизорът не прехващаше заради бурята. Изпрати те посред нощ да оправяш сателита. На покрива. А навън валеше.

     – Тук всичко ли знаете?

     – Не, ние тук нищо не знаем. Но всичко чувстваме. Сетива сме. Превръщаме чувствата в образи.

     – Ще се върнеш ли? От този... купон?

     – А ти?

     – Аз съм тук. Вече съм тук. Където и да съм.

     Тя заприлича на звезда и започна да трепти. Отдалечаваше се.

     – Не, не си оправил сателитната си чиния – каза без да отваря устните си. – Тя още гледа в друга посока, не е настроена. Приема погрешни сигнали. Постарай се. И тогава ще видя, ще го усетя. Вселената е малка. Безкрайно малка. Само чувство е. Трептене. Усет. Лъх. Вълна. Сигнал. Тук няма разстояния. И думите са чувства. Възприемаме ги като шум. Бъди тих, когато си готов. Иначе никой няма да те чуе.

     И отлетя.