ТОЛУМБИ
Сладкарница „Восък” произвеждаше най-невероятните толумбички на света. Бяха така невероятни, че никой не искаше да ги купува, толкова красиви бяха. Чак на човек да му домилее да ги яде – оформени като зайчета, като охлюви или като обикновени прасенца, те подкупваха с вида си и макар да изглеждаха напълно апетитно, някак не идеше да ги сложиш направо в устата си.
Петър и Стояна си поръчаха пасти и докато боцкаха по малко с пластмасовите вилички, се замечтаха:
- Аз ще си купя някой път от толумбичките – каза Стояна. – Не издържам вече. Толкова са хубави.
- Не са просто хубави, великолепни са – потвърди Петър. – Аз бих си взел осем или девет. Да не десет, че ще ми дойде много.
- Да ми поръчаме цяла тава, а? – рече Стояна и се загледа към синьото небе, сякаш зачака знамение, което да поощри хранителната й похот. Знамение не се появи, една птица кацна на дървото отсреща и лениво се сгуши. Беше топло.
Петър боцна от пастата и започна да разсъждава. „Щом тези толумби са толкова уникални, защо винаги на витрината виси цялата тава недокосната? Никой ли не иска да ги купува? Това не е възможно. В крайна сметка това е храна, намира се в сладкарница, предназначена е да се купува, тук хората идват да ядат сладко и така нататък. Няма логика.” Махна с ръка на сервитьорката.
- Момиче – рече, - защо тук никой не яде толумби?
- Но, моля ви се, господине... Знаете, че сладкарница „Восък” произвежда на място най-невероятните толумби на света.
- Да де, това съм чувал и аз. Страхотно изглеждат. Но защо никой не ги купува?
- За нас волята на клиента е закон.
- И волята на всичките ви клиенти е да не си купуват толумби, защото са най-невероятните на света?
- Предполагам, да, господине.
Петър намигна на Стояна.
- Дайте ни тогава по три толумби на калпак.
- Но ние нямаме калпаци. Сервираме ги в чинии.
Стояна се изкиска.
- Добре, момиче – намръщи се Петър, - две тройки в чинии. Така добре ли го казах?
- Напълно добре ви разбрах. Благодаря за поръчката.
Зачакаха. Бяха доволни – най-накрая се решиха да похапнат от тази прехвалена стока. Странно защо всички бяха единодушни, че толумбите са толкова хубави, без да са ги опитали? Имаше нещо странно в тая работа и съвсем скоро щеше да се изясни.
Не чакаха дълго. Сервитьорката донесе две тройки – ама направени, украсени, с малко захарно сиропче около тях. Някои от толумбите бяха с вид на миди, други – на лебеди, с две думи: естетика. Погледът ти се пълни и неусетно ставаш по-добър. Отстрани на чинийките имаше топчица сладолед – за украса и за вдъхновение.
След малко Стояна изплю с отвращение нахапаната толумба, а Петър така се закашля, че очите му напуснаха за кратко кухината, в която по принцип биваха настанени, паднаха на земята и после като пружина отново се върнаха в орбитата си, като леко се полюшваха.
- Какво е това, бе Петре? – попита Стояна, като се върна от тоалетната. – Каква е тая отврат?
- Не знам... – гласът му звучеше като стиропор върху стъкло. – Нали бяха толумби?
На другия ден разказаха на всичките си приятели, че в сладкарница „Восък” произвеждат на място най-невероятните толумби на света. Приятелите им разказаха същото на своите приятели. Така и до днес хората се тълпят в сладкарницата, предпазливо похапват, някои са по-предпазливи от другите, защото имат опит, но добрата слава си остана и винаги намира своите жертви. Тези толумби наистина бяха невероятни в някакъв смисъл. Разкриваха най-добрите страни на приятелството.
© Владимир Георгиев Todos los derechos reservados
Хареса ми.