Гласът ѝ звучеше сънито.

     – Даа. Какво има, Владо?

     – Нищо – съобщих. – Във Варна съм. Искам да те видя.

     – По това време?

     Не съобразих за времето. Бях изгубил представа – пътувахме със самолет, с автобус, травестити, таксита, и все по тъмно. Погледнах часовника.

     – Какво му е на времето?

     – Три часът след полунощ е!

     Брей! Значи часовникът ми не е спрял. Вече не ми се спеше.

     – Ако не е удобно – рекох, – може друг път. Просто сега пристигнах.

     – Не че не е удобно. Ама ти винаги... по никое време. Добре, ела.

     – Да мина да те взема, а? Ще отидем в моя хотел.

     – Не, моля те. По-добре остани тук. Не искам да излизам по това време.

     Винаги я питах за такива неща. Беше самостоятелно момиче и съзнавах, че рядко спи сама.

     Този път ми се отвори парашута. Щях да бъда с нея до края на нощта. Харесвам това създание. А утрините с нея винаги бяха вълшебни.

     – Карай по-бързо! – изкомандвах шофьора на таксито. Много исках да я видя топла, още сънена, невинна. Исках да бъда с Вилия.

     – Не може! – отсече шофьорът. – Виждаш ли това на пътя?

     Погледнах. Нищо не видях.

     – Кое да виждам?

     – Това на пътя е лед. Снощи всичко замръзна отведнъж. Беше само мокро, а после стана лед. Много е опасно. Ще карам бавно.

     Ясно – затова са преместили приземяването на самолета от Варна в Бургас.

     – Добре – съгласих се. – Но все пак, давай по-ведро. Юнашки.

     – А накъде? – погледна ме недоумяващо в огледалото.

     – Към Свободния университет. Ще ти покажа къде точно да спреш.

     Вилия живееше в самостоятелна стая в общежитието към университета. Мисля, че беше студентка, но не бях сигурен. Никога не я питах за подробности за нейния живот. А и тя не споделяше. Често се виждахме. Дори не бях сигурен, че това е истинското ѝ име. Работеше като сервитьорка в едно кафене. Там се запознахме.

     Когато освободих таксито и се качих в стаята ѝ, ме чакаше студена бира и претоплени, но хубави картофки. Това момиче ме влудяваше. Като че ли знаеше точно искам какво и кога го искам. Пийнах, хапнах чевръсто и после в леглото се почувствах напълно щастлив.

     А след това потекоха бавните варненски дни. Времето се люлееше като вълните – еднакви, омърлушени, запенени, скучни като поезия. Излизах от хотела и се разхождах дълго край морето. Така и не се научих да хвърлям плоските камъни така, че да скачат по вълните. Но нищо. Намерих един интересен артефакт. Беше нещо като длето. Не можеше да бъде просто камък – издълбан отвътре, сигурно е служел за притъпяване на ъгли или корабни въжета са се триели в него. Прибрах си го в стаята. Ще го занеса след време в София и ще си го сложа в мазето при другите открития. Там имах цял склад.

     В мазето, в София. Сигурно там още стояха компотите на Невена и нейните снимки. Съвсем вмирисани компотите, съвсем подгизнали снимките. Вече не изпитвах никакво желание да ги видя. Момичето просто е искало да покаже най-доброто от себе си. Затова се е заснело.

     Обаче Невена не преставаше да ми се обажда. Вероятно си мислеше, че трябва да ми бъде нещо като гид в морската си столица.

     – Та ти нищо не знаеш за Варна! Ще ти покажа! Имам да ти разказвам! Владо! Ще видиш.

     Винаги се появяваше следобед, с този очукан опел и със своята пухкава приятелка.

     Видях много неща. Побити камъни, паметници, къщи, римски руини, улици. Най-забележителното, което открих, беше запусната, но работеща закусвалня срещу огромен хотел в центъра, където продаваха банички с кренвирш. Бяха съвършени. Баничките.

     Колкото повече време бяхме заедно, толкова възмутително ми омръзваха и новите тоалети, с които се кичеше, и пръстените на ръцете, и необичайните прически, с които обезформяше иначе хубавата си коса. Разбрах за нея всичко. Дори за себе си не знаех толкова. Невена ми стана чужда. Това, че държеше ръката си под моята, когато се разхождахме, го възприемах като някаква прединвалидна потребност – когато остарее, да има на кого да се облегне. Приятелката ѝ ни гледаше толкова окуражително, че ми идеше да я шамаросам. Пухкаво изчадие такова.

     А сделката, заради която висях тук, съвсем замря. Още работехме по нея, но в офиса всеки си намираше повод да се занимава с нещо друго. Екскурзията до Търговище не се беше състояла заради приближаващата Коледа и по ред други уважителни причини. Хубаво си изкарвахме иначе. Понякога канех Вилия да обядваме в един малък ресторант до нейното училище – там винаги беше пълно на обед и анонимността ни беше гарантирана: всички ни познаваха. Хапвахме морски специалитети и пиехме бяло вино.

     После минавахме на червено. Окуражавах се сред тези среди. Понякога, рядко, черпех всички, но умерено, с по едно; а знаех, че черпя интимни колеги на Вилия. Не знаех какво учат в този университет и дали изобщо нещо учат там. Но бяха весели младежи.

     Вилия понякога оставаше при мен в хотела, но по-често си стоеше в общежитието. Предпочитах да спя с нея през цялата нощ и дори си мислех да ѝ предложа да остане при мен за по няколко дни, но после се разколебавах. Не исках да знам нищо за нея, а дългото време заедно предполагаше разговори. Тя беше хубаво и здраво момиче, миньонка, забавна и искрена, съвсем прилична. Имаше хубаво дупе. Ако човек иска да убие времето си – така трябва да го прави.

     Обаче това продължи прекалено дълго. Морето се смръщи. Сутрин, когато излизах на разходка, духаше силен вятър и бръчкаше вълните като със сешоар. Хората се събираха в себе си и въпреки че идеше празник, струваше ми се, че този град се свива, за да изчака нещо лошо. Зимата.

     Точно тогава, когато исках да бъда сам и да пия от виното, което си купувах всяка вечер от един фирмен магазин до площадче, наричано тук „Мусала“ – с ударение на „у“-то, тъкмо когато се чудех дали да отворя втора бутилка в тази смълчана зимна привечер, наподобяваща епизод от филм на Хичкок, а някакви огромни бели и черни птици грачеха над морето и търсеха място, където да умрат или да живеят, точно тогава ми се обади Невена. Винаги неуместно, но пък за сметка на това – обичайно ентусиазирана.

     – Да се видим, а!

     През последните седмици аз изобщо не ѝ се обаждах. Но тя го правеше непрекъснато. Дали ме търсеше за компания или за друго? Спомних си думите на дебелия адвокат от София: „Жените са излишество.“ Сигурно е прав. Иначе нямаше да преуспее толкова. Преодолял е жените и е станал богат. И дебел.

     – Сега ли? – попитах я. – Не е ли късно?

     – Не е! Само е тъмно. Още няма девет часа!

     Вярно, така беше. Обаче не ми се излизаше.

     – Ти къде си? – запитах. – Близо ли си?

     – Пред хотела ти съм. Просто слез.

     Мисълта да се преобличам, да сменям бельо, риза и дънки, ме потресе. Нямам нерви за това. Пък и къде да ходим отново? Пак ли ще гледаме някаква забележителна местна развалина, която вероятно изглежда прекрасна нощем?

     – Идвам – съобщих.

     Наметнах халата и слязох по пантофи.

     Тя ме чакаше пред опела си. Възпълната ѝ приятелката стоеше до нея. Те бяха ужасно неразделни.

     Този път Невена приличаше наистина на себе си. Красиво, стегнато тяло, нямаше грим, беше нежна, весела и добра. Говореше ми нещо, а аз изучавах тялото, което видях преди време в автобуса в София – същото беше, с клина и дантелите, с разсеяните движения, с косата, която непрекъснато чакаше пръст, който да се вдълбае в нея, за да я направи на вълнички... Възбудих се.

     – Елате – казах. – Живея на втория етаж. Ще си изкараме страхотно.

     Имах предвид само Невена.

     – Аз съм болна – съобщи приятелката ѝ.

     Чудесно. Може да почака. Не изглеждаше болна. Според мен беше неразположена.

     – Елате, моля – настоях. Исках да чукам Невена. Зарадвах се, че онази е болна.

     А Невена се смееше. Разпознаваше мислите ми сякаш и се радваше, че я искам.

     – Владо – размаха ръцете си без причина, – ние само минавахме. Може би друг път. Значи си на втория етаж, а?

     Знаеше вече, че винаги отсядам в един и същи апартамент. Но защо ме попита?

     – Имам хубаво вино! – показах последния коз.

     Никакъв резултат. Поговорихме малко. Когато опелът си тръгваше от паркинга на хотела, Невена, която шофираше, пусна аварийните светлини. Какво ли искаше да намигне с това?

     Върнах се в хотелската си стая, влачейки уморено и отчаяно пантофите си по плочките, и отворих втора бутилка вино. Защо ми се обади? Защо дойде – и пак с трътлестата си дружка? Да ме провери ли? Да разбере дали съм на разположение? И че мога спокойно да предложа хотелската си стая – защото тя е неизменно и безусловно празна? Да се увери, че там няма друга жена ли?

     Това беше последният път, когато предложих на Невена да се видим – в оня хубав смисъл на думата, който прави ненужни всякакви разговори.

     Някъде след Никулден Вилия ми съобщи, че ще заминава при родителите си. Те живеели далече. Хареса ми, че не каза къде. Още повече ми хареса, че са далече тези родители.

     – Това означава, че няма да те виждам чак до Коледа! – откровено се възмутих. Седяхме в лоби бара на хотела ми. Там всички ни познаваха и знаеха, че Вилия пие само чай и нищо друго. При това без мед.

     – Не, не до Коледа – целуна ме ту по носа, нещо което особено мразех и тя го знаеше. – Ще се върна чак след Нова година.

     – Защо?

     – Нямам лекции.

     Забравих, че се водеше студентка.

     – Това е лошо – изстенах искрено.

     А аз трябваше да стоя тук поне още седмица или две – в тая празна морска къща, оцветена със стотици фенери по фасадите като китайски дом, със светлинки и разноцветни шнурове покрай дърветата и стълбите, в тази Варна, толкова прекрасна и ненавиждана от мен.

     Сделката – тя пречеше на свободата ми да пътувам. Трябваше да пишем писма, мейли, ние друго не правехме, налагаше се да бъдем нащрек, ако се появи някакъв недостатък в детайлите, изобщо – важно бе да бъдем без работа на работа, за да не изпуснем нещо.

     Помолих Вилия да остане при мен преди да замине. За цяла нощ. Нали ще се разделяме в някакаъв смисъл. Тя се съгласи. Дори предложи:

     – Ще ти направя пелмени. Ще дойда на обяд още. Искаш ли? И още остана до другата сутрин.

     Според мен беше украинка. Говореше безупречно български. Сладурана. Замислих си дали има условия за готвене на пелмени в хотелската ми стая. Не, нямаше. Ще купя котлон. Или ще наема. Кефи ме това момиче.

     Казах на камериерката, че ми трябва котлон и тя веднага ми достави. Познаваше ме. Висях в този хотел доста месеци, давах добри бакшиши, а и тя беше добро и услужливо девойче.

     Вилия дойде и наистина донесе тесто, което била омесила сама. 

     – Какво ще правиш тук? – запитах я, защото ми показа на дисплея на джиесема си клип как точно се готвят пелмени. – Аз намерих котлон, но нямам точилка.

     – Ето не надо! – каза на руски. Разбрах я. Имаме руски партньори, чувал съм ги как говорят помежду си и схващах почти всичко. А и тя очевидно се почувства у дома. – Я могу инàче!

     Показа ми как се разточват на ръце тези пелмени и понеже нямаше брашно...

     Цял ден се въргаляхме на леглото и гледахме филми по принцип.

     Накрая наистина ги сварихме тези малки тестени пухчета. И точно когато въздухът в моя хотелски апартамент замириса на сготвено – нещо, което не бях усещал отдавна, ми звънна телефона. Кой ще е сега? Смрачаваше се.

     – Здравей, Владо. – Невена.

     – Здравей, Невено.

     – Ти къде си?

     – Във Варна, за съжаление.

     – А пък за мен е за радост.

     Помълча.

     Защо ли ми се обаждаше? Пак ли ще ме води на някоя руина, която е била знаменита преди две хиляди години и дори сега още представлява нещо забележително, което си заслужава да бъде заградено от метални пръти, а когато е осветено с нощни лампи, изглежда мистично?

     – Кажи, Невено. – Още не беше мръкнало навън и тежките облаци на декември сдържаха гнева на нощта. Бях гол, наметнах халата и излязох на терасата. – Защо се обаждаш?

     – Да те поканя на вечеря.

     Пред хотела почти нямаше автомобили. По това време на годината нямаше много гости в морската столица. Стори ми се, че видях бял опел на паркинга.

     Изненадах се.

     – Мен? На вечеря? Това не е било никога. Поласкан съм, Невено.

     Така беше.

     – Не. Дължа ти го. Да. Бих искала да ти кажа нещо. Нещо важно. В хотела ли си?

     Телефонът запиука.

     – Не те чувам добре.

     Видях как излиза от белия опел и притиска с дясната си ръка телефона, който държеше в лявата, до ухото:

     – Сега чуваш ли ме?

     – Да. И те виждам.

    Тя се обърна и вдигна глава. Помаха. Разговорът ни продължи:

     – Този път съм сама. Не съм с моята приятелка. Дадох си сметка, че това не е удобно извинение, а и... ние.

     Млъкна.

     – Да?

     – Ние не си казахме всичко.

     Нима? Ако има да ми казва още нещо за себе си, бих предпочел да скоча от балкона. Но беше ниско.

     – Владо – продължи, – каня те на вечеря. Ще дойдеш ли? Да бъдем двамата. Само двама.

     Хладно да кажа, ще е малко. Голям студ беше навън. А ние се гледахме един друг и общувахме чрез телефоните си. Можехме спокойно да говорим и без тях.

     – Не съм в хотела – излъгах нагло, докато наблюдавах как зъзне на паркинга. – И имам други планове за тази вечер. Съжалявам.

     Тя отвори широко очи. И тогава отново видях този мъртвешки поглед, извърнат навътре, свит като юмрук, който те приканва или да слезеш при нея, или да затвориш вратата на терасата, за да не влиза студен въздух.

     (Край)