Гласът ѝ звучеше сънито.
– Даа. Какво има, Владо?
– Нищо – съобщих. – Във Варна съм. Искам да те видя.
– По това време?
Не съобразих за времето. Бях изгубил представа – пътувахме със самолет, с автобус, травестити, таксита, и все по тъмно. Погледнах часовника.
– Какво му е на времето?
– Три часът след полунощ е!
Брей! Значи часовникът ми не е спрял. Вече не ми се спеше.
– Ако не е удобно – рекох, – може друг път. Просто сега пристигнах.
– Не че не е удобно. Ама ти винаги... по никое време. Добре, ела.
– Да мина да те взема, а? Ще отидем в моя хотел.
– Не, моля те. По-добре остани тук. Не искам да излизам по това време. ...