Mar 30, 2008, 7:32 PM

Преоткриване на мислите 

  Essays » Personal
1541 0 1
1 мин reading
   Съществуването беше обезсмислено. Нямаше светлина в края на тунела. Всичко започваше и свършваше с тъмнина. От рождението животът бе приел ограничението на поставените бариери и многобройните като бамбук перипети.
Преминаваше през живота си само, за да отбележи някакво си съществуване, до момента, в който не прозря, че е нещо повече от обикновенно битие. Пътуваше из живота без да търси отдавна загубената надежда, без да се лута из безкрайния път на страданието. Всичко беше добило един перманентно розов цвят. Щастието от всяка глътка живот се бе настанило в сърцето й, днес не само можеше, но и знаеше какво иска. Поддържаше една и съща траектория, насочваше се към топлината на живота само с един замах на ръката.
  Чистотата на съзнанието почти украсяваше мислите й, че дори им привадаше някакъв екзистенциален образ. Колкото повече, толкова повече. Или просто, когато животът ти дава... Не бягай!
   Криенето от нещата, които се случват ежедневно всеки миг, от всяка минута, от всеки изминал с мъка час, затрудняваше дишането й, до момента на пълно осъзнаване!
   Знаеше, че може да срива безброй светове с хладна усмивка и волско спокойствие превърна се в предводител на изгубени мечти, катализатор на негативна енергия и Recycle bin на удоволствия, загубили някогашния си мисъл.
   Имаше определение за болката, притежаваше значението на тъгата, беше намерила скривалище в лицето на самотата, а щастието беше скритото й оръдие във войната с изгубилите пътя си души.
   Нямаше смисъл, докато тя не го преоткри за себе си. Нямаше кислород, докато не започна да го вдишва с пълни гърди. Нямаше болка, защото тя изтри буквите и значението й. Съществуването се превърна в постоянна битка, борба за надмощие,
а ежедневното спокойно бе приело формата на многоцветна картина, която всеки ден изменяше цветовете си, все едно бе нарисувана на гърба на хамелеон.
    Някога, когато всичко заспиваше, тя се събуди, за да поеме нов път, за да вкуси всяка капчица сълза, за да усети лекия ветрец, минаващ през листата, за да избере изгрева през залеза, за да помирише аромата на светлината с очите си, за да чуе думите, сътворени от изтрити букви.
    Събуди се, за да живее отново в тъмнина или светлина, нямаше никакво значение - светът беше светлорозов. Пое дъх и се гмурна в студената вода, за да настръхне кожата й при допира със солената вода...

© Вяра Ангарева All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??