Замисляли ли сте се докъде се простира необяснимото, има ли граници, разпознаваме ли го, изненадва ли ни, плаши ли ни, как реагираме, когато почука неканено на вратата на нашия ден? Това са все въпроси, на които ще намерите трудно отговори, но може би моята история ще ви помогне да стигнете по-лесно до някой от тях.
* * *
Винаги, дори още в детството си, съм търсила контакт с хората, някаква показна изява, с която мога да застана в центъра на вниманието им. На три годинки съм проявила първото си безстрашие с откриването на градското тържество за деня на детето. За да съм по-точна, ще уточня, че съм била с един месец по-голяма. Не бих казала, че помня този ден, зная го от разказите на баща ми и от снимките, които по-късно разглеждах. На пет вече имах ясен спомен от деня на сватбата на мой първи братовчед. Тогава, качена на една от масите, рецитирах "Хаджи Димитър" на Ботев. Беше напълно изненадващ избор за едно петгодишно дете, много отдалечен от сватбената атмосфера на вече пийналите гости. Животът ми изобилства от такива случаи, но изживяването, което ми предстоеше, щеше да ми е за първи път – представяне на моя книга пред съгражданите ми. Много от тях ме познаваха, защото бяха приятели, колеги и комшии, но аз се чувствах изплашена като пред някакъв важен изпит и не можех по никакъв начин да успокоя вълнението си. Огледалото срещу мен попиваше това мое притеснение, а съзнанието ми започваше да звъни от неконтролируем стрес.
Точно тогава вратата се отвори и при мен влезе младата ми усмихната колежка.
- Позволи ми да те гримирам! Очите ти са големи и изразителни, толкова малко е нужно, за да ги подчертаеш и покажеш прелестта ми! Прави го по-често!
Внимателните ѝ изтънчени пръсти се постараха наистина да ме разкрасят, но това не внесе спокойствие в напрегнатата ми душа. Вълнението ме беше стиснало за гърлото и сякаш не ми дамаше да дишам. Ръцете ми се потяха и тези малки капчици изстискваха издайнически непознатия страх от разтуптяното ми сърце. Не бях решила какво ще кажа на хората, дошли на премиерата на първата ми книга, нито откъде да започна. Исках всичко да е искрено и чисто, като отзвук от споделен емоционален път. Затова се опитвах да пречупя това объркващо малодушие и да надвия по магичен начин всяко притеснение.
След малко на вратата на малката стаичка, която в театъра ползваха като гримьорна, се почука и, само открехвайки я, разпоредителката ми махна настойчиво:
- Хайде, вие сте! Успокоихте ли се вече? Стискам ви палци!
Въздъхнах, откъснах напрегнатия си поглед от огледалото пред мен и, сякаш още с рязкото ми обръщане, успях да постигна равновесието, към която се стремях.
Залата беше добре осветена и това ми даваше възможност да виждам лицата на хората. Веднага забелязах на първия ред баща ми и пременената ми майка, гушнала малкото ми момиченце. Държах много те да присъстват. Спомних си, че следобед ми се обадиха в службата, за да ме питат как се чувствам. Усетих някаква несигурност в гласа на мама, която после ми каза, че синоптиците прогнозирали надвечер да вали проливен дъжд. Разбрах, че се колебаят дали да дойдат на представянето и изстрелях гръмотевично в слушалката: "Не чу ли, казаха, че ще валят камъни!", след което тръшнах рязко слушалката на телефона. Винаги проявяваха недоверие към това мое "хоби" - така наричаха писането на стихове, започнало още в детските ми години. Отначало се сърдех, но с течение на времето разбрах, че те имат право. Не завърших мечтаната българска филология, както всички очакваха. Но не можех да отрека, че се радваха искрено с мен на наградите, които получавах в конкурсите и това ми стигаше. Щях да запомня завинаги и, че първата ми стихосбирка се яви на бял свят, благодарение на една златна паричка, дадена от майка ми. Нима имах право да ги упреквам в нещо?
Момчето с китарата излезе на сцената и седна на стола до мен. От другата ми страна вече се беше настанил известният на литературната общественост в града ни млад критик, който щеше да води представянето. След минута се изправих пред микрофона и зад гърба ми се разнесе нежният звук на китарата. Изчаках още няколко секунди и разтворих папката, в която бях подбрала десетина от любимите ми стихотворения. Срещнах погледите на хората пред себе си и добих още по-голяма увереност. Лиричноят ми глас, който винаги са определяли като детски, хармонираше на нежната музика и започнах да рецитирам така, сякаш докосвам душите на седящите в залата. Познавах този ефект и го постигах с искреност, без някаква предварителна нагласа. Учителката ми още в началните класове беше открила, че рецитирам хубаво. Някой се опита да ръкопляска след първото стихотворение, но другите го изгледаха така, сякаш ще прекъсне магията. Струните на сърцето и тези на проплакващата китара бяха изразител на една обща интелигентна чувствителност и ефектът върху присъстващите беше поразителен.
Когато краткият ми рецитал свърши, се възцари плътна тишина, а после залата избухна в аплодисменти. Видях насълзените от вълнение очи на баща си и разбрах, че е имало защо да настоявам родителите ми да бъдат тук. Засмях се вътрешно на спомена за затръшнатия днес от мен телефон и усетих, че това озари лицето ми. Водещият започна да чете нещо от листите, които си беше приготвил, но аз бях спряла да го слушам. Мисълта ми се промушваше като течаща вода между раменете на хората пред мен, без да ги дели на познати и непознати. Успя да влезе дори в умовете на някои от тях и това, което "чух" ме направи лека до безтегловност.
В същото време разбрах, че никой от тях не вижда моята разходка между редовете. Но най-странното беше, когато изведнъж се озовах върху някаква решетка на тавана на залата и оттам започнах да наблюдавам себе си и останалите. Бях сигурна, че не са забелязали това, защото в действителност аз седях пред тях на стола между двамата мъже на сцената.
Трудно ми беше да проумея, как така се намирам едновременно и на двете места. Дали пък не ми се струваше, че е така? Сякаш някой ме беше разделил, но същевременно бе оставил усещането ми за цялост и си правеше фантастичен експереминт. Тази двойница отгоре знаеше за мен и ме наблюдаваше, а аз – жената от сцената – се държах така, сякаш нея я няма. Отговарях на въпросите на публиката със спокойна усмивка и дори им разказвах по какъв повод и как са създадени някои от най-силните стихотворения в книжката. Знаех, че тази, която ме наблюдава, качена на решетката, ми мисли само доброто и ми се радва, приливайки ми по тайнствен начин положителната си енергия. Изпитвах някакво блаженство, родено от пълното спокойствие и задоволство от случващото се с мен. В същото време ми се струваше, че сънувам сън, който не знаех как да тълкувам и сякаш бях близо до мига, в който щях да загубя представа коя от двете реалности е истинската. Но двойницата, която по необясним начин ми даваше тази увереност, отговаряше всичко долу да се случва безупречно и така, че никой от присъстващите да не разбере за нея.
Не усетих в кой момент второто ми аз, което ме следеше от тавана, е изчезнало. Нямах и възможност да разсъждавам върху това, защото съзнанието ми беше заето. До мен заставаха хората, които си бяха купили първата ми книга, поднасяха ухаещите фрезии (като че ли всички се бяха наговорили това да бъде техния пролетен избор на цвете!) и чакаха търпеливо да получат от мен автограф.
Оттогава изминаха три десетилетия. Много пъти се връщах с мислите си към необяснимото усещане и се питах защо точно на мен ми се случи. За да открия отговорите, се постарах да открия експертна информация. Според учените, аз несъзнателно съм достигнала до медитация. Или съм преживяла така нареченото "Излизане извън тялото", което (пак според титулуваните), вероятно е породено от социална фобия. Това, за фобията, ми е трудно да приема като валидно за мен. Нали в началото ви разказах как винаги съм търсила изявата, която да ме представи на хората. И че никога не съм се страхувала от срещите си с публиката. Затова и днес не знам със сигурност причината, поради която съдбата ме "запозна" с моята двойница от решетката, но продължавам да търся отговор на въпросите си. Това, което действително зная е, че няма да забравя рядко срещаното състояние, изживяно от мен единствено тогава –
на премиерата на първата ми стихосбирка.
© Мария Панайотова All rights reserved.
Благодаря, че ме подкрепяш, Иржи!❤️