Решетката
Замисляли ли сте се докъде се простира необяснимото, има ли граници, разпознаваме ли го, изненадва ли ни, плаши ли ни, как реагираме, когато почука неканено на вратата на нашия ден? Това са все въпроси, на които ще намерите трудно отговори, но може би моята история ще ви помогне да стигнете по-лесно до някой от тях.
* * *
Винаги, дори още в детството си, съм търсила контакт с хората, някаква показна изява, с която мога да застана в центъра на вниманието им. На три годинки съм проявила първото си безстрашие с откриването на градското тържество за деня на детето. За да съм по-точна, ще уточня, че съм била с един месец по-голяма. Не бих казала, че помня този ден, зная го от разказите на баща ми и от снимките, които по-късно разглеждах. На пет вече имах ясен спомен от деня на сватбата на мой първи братовчед. Тогава, качена на една от масите, рецитирах "Хаджи Димитър" на Ботев. Беше напълно изненадващ избор за едно петгодишно дете, много отдалечен от сватбената атмосфера на вече пийналите гости. Животът ми изобилства от такива случаи, но изживяването, което ми предстоеше, щеше да ми е за първи път – представяне на моя книга пред съгражданите ми. Много от тях ме познаваха, защото бяха приятели, колеги и комшии, но аз се чувствах изплашена като пред някакъв важен изпит и не можех по никакъв начин да успокоя вълнението си. Огледалото срещу мен попиваше това мое притеснение, а съзнанието ми започваше да звъни от неконтролируем стрес.
Точно тогава вратата се отвори и при мен влезе младата ми усмихната колежка.
- Позволи ми да те гримирам! Очите ти са големи и изразителни, толкова малко е нужно, за да ги подчертаеш и покажеш прелестта ми! Прави го по-често!
Внимателните ѝ изтънчени пръсти се постараха наистина да ме разкрасят, но това не внесе спокойствие в напрегнатата ми душа. Вълнението ме беше стиснало за гърлото и сякаш не ми дамаше да дишам. Ръцете ми се потяха и тези малки капчици изстискваха издайнически непознатия страх от разтуптяното ми сърце. Не бях решила какво ще кажа на хората, дошли на премиерата на първата ми книга, нито откъде да започна. Исках всичко да е искрено и чисто, като отзвук от споделен емоционален път. Затова се опитвах да пречупя това объркващо малодушие и да надвия по магичен начин всяко притеснение.
След малко на вратата на малката стаичка, която в театъра ползваха като гримьорна, се почука и, само открехвайки я, разпоредителката ми махна настойчиво:
- Хайде, вие сте! Успокоихте ли се вече? Стискам ви палци!
Въздъхнах, откъснах напрегнатия си поглед от огледалото пред мен и, сякаш още с рязкото ми обръщане, успях да постигна равновесието, към която се стремях.
Залата беше добре осветена и това ми даваше възможност да виждам лицата на хората. Веднага забелязах на първия ред баща ми и пременената ми майка, гушнала малкото ми момиченце. Държах много те да присъстват. Спомних си, че следобед ми се обадиха в службата, за да ме питат как се чувствам. Усетих някаква несигурност в гласа на мама, която после ми каза, че синоптиците прогнозирали надвечер да вали проливен дъжд. Разбрах, че се колебаят дали да дойдат на представянето и изстрелях гръмотевично в слушалката: "Не чу ли, казаха, че ще валят камъни!", след което тръшнах рязко слушалката на телефона. Винаги проявяваха недоверие към това мое "хоби" - така наричаха писането на стихове, започнало още в детските ми години. Отначало се сърдех, но с течение на времето разбрах, че те имат право. Не завърших мечтаната българска филология, както всички очакваха. Но не можех да отрека, че се радваха искрено с мен на наградите, които получавах в конкурсите и това ми стигаше. Щях да запомня завинаги и, че първата ми стихосбирка се яви на бял свят, благодарение на една златна паричка, дадена от майка ми. Нима имах право да ги упреквам в нещо?
Момчето с китарата излезе на сцената и седна на стола до мен. От другата ми страна вече се беше настанил известният на литературната общественост в града ни млад критик, който щеше да води представянето. След минута се изправих пред микрофона и зад гърба ми се разнесе нежният звук на китарата. Изчаках още няколко секунди и разтворих папката, в която бях подбрала десетина от любимите ми стихотворения. Срещнах погледите на хората пред себе си и добих още по-голяма увереност. Лиричноят ми глас, който винаги са определяли като детски, хармонираше на нежната музика и започнах да рецитирам така, сякаш докосвам душите на седящите в залата. Познавах този ефект и го постигах с искреност, без някаква предварителна нагласа. Учителката ми още в началните класове беше открила, че рецитирам хубаво. Някой се опита да ръкопляска след първото стихотворение, но другите го изгледаха така, сякаш ще прекъсне магията. Струните на сърцето и тези на проплакващата китара бяха изразител на една обща интелигентна чувствителност и ефектът върху присъстващите беше поразителен.
Когато краткият ми рецитал свърши, се възцари плътна тишина, а после залата избухна в аплодисменти. Видях насълзените от вълнение очи на баща си и разбрах, че е имало защо да настоявам родителите ми да бъдат тук. Засмях се вътрешно на спомена за затръшнатия днес от мен телефон и усетих, че това озари лицето ми. Водещият започна да чете нещо от листите, които си беше приготвил, но аз бях спряла да го слушам. Мисълта ми се промушваше като течаща вода между раменете на хората пред мен, без да ги дели на познати и непознати. Успя да влезе дори в умовете на някои от тях и това, което "чух" ме направи лека до безтегловност.
В същото време разбрах, че никой от тях не вижда моята разходка между редовете. Но най-странното беше, когато изведнъж се озовах върху някаква решетка на тавана на залата и оттам започнах да наблюдавам себе си и останалите. Бях сигурна, че не са забелязали това, защото в действителност аз седях пред тях на стола между двамата мъже на сцената.
Трудно ми беше да проумея, как така се намирам едновременно и на двете места. Дали пък не ми се струваше, че е така? Сякаш някой ме беше разделил, но същевременно бе оставил усещането ми за цялост и си правеше фантастичен експереминт. Тази двойница отгоре знаеше за мен и ме наблюдаваше, а аз – жената от сцената – се държах така, сякаш нея я няма. Отговарях на въпросите на публиката със спокойна усмивка и дори им разказвах по какъв повод и как са създадени някои от най-силните стихотворения в книжката. Знаех, че тази, която ме наблюдава, качена на решетката, ми мисли само доброто и ми се радва, приливайки ми по тайнствен начин положителната си енергия. Изпитвах някакво блаженство, родено от пълното спокойствие и задоволство от случващото се с мен. В същото време ми се струваше, че сънувам сън, който не знаех как да тълкувам и сякаш бях близо до мига, в който щях да загубя представа коя от двете реалности е истинската. Но двойницата, която по необясним начин ми даваше тази увереност, отговаряше всичко долу да се случва безупречно и така, че никой от присъстващите да не разбере за нея.
Не усетих в кой момент второто ми аз, което ме следеше от тавана, е изчезнало. Нямах и възможност да разсъждавам върху това, защото съзнанието ми беше заето. До мен заставаха хората, които си бяха купили първата ми книга, поднасяха ухаещите фрезии (като че ли всички се бяха наговорили това да бъде техния пролетен избор на цвете!) и чакаха търпеливо да получат от мен автограф.
Оттогава изминаха три десетилетия. Много пъти се връщах с мислите си към необяснимото усещане и се питах защо точно на мен ми се случи. За да открия отговорите, се постарах да открия експертна информация. Според учените, аз несъзнателно съм достигнала до медитация. Или съм преживяла така нареченото "Излизане извън тялото", което (пак според титулуваните), вероятно е породено от социална фобия. Това, за фобията, ми е трудно да приема като валидно за мен. Нали в началото ви разказах как винаги съм търсила изявата, която да ме представи на хората. И че никога не съм се страхувала от срещите си с публиката. Затова и днес не знам със сигурност причината, поради която съдбата ме "запозна" с моята двойница от решетката, но продължавам да търся отговор на въпросите си. Това, което действително зная е, че няма да забравя рядко срещаното състояние, изживяно от мен единствено тогава –
на премиерата на първата ми стихосбирка.
© Мария Панайотова All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Все пак хванах "последния влак" за да си дам гласа...Важно е и самото ти преживяване, но и начина, по който убедително правиш другите съпричастни! Желая ти успех!
-
Преди да ти отговоря, потърсих разказа. И, разбира се, останах очарована! Чувствам те като брат по съдба, лирично момче! Винаги ме радват твоите посещения на страничката ми! Благодаря, че намина!
-
Поздрави, Мария ! И аз съм изпитвал това магично чувство,
на политане на душата от тялото, но при много по-различни обстоятелства.
Описал съм го в Русалката и Юнака. Невероятно е.
Поздрави за творбата !
-
Благодаря, че намина, Таня! Поздрав на морето от мен!
-
Поздрави, Мари!
Успех! -
Твоите думи ми звучат като похвала, Силви! ❤️ Означават много за мен, като се има предвид, че са казани от човек с такова силно перо! 😘 Изпращам ти прегръдка! 🌈
-
Прочетох и съпреживях, Мари. Познавам една момиче като теб, което е висяло ту на крушка, ту на перде, ту на облак. Дори на олющен таван. От последния падало нещо като сняг 😁. Отлично си предала усещането. Все едно бях там и ме пренесе на представянето на първата ти поетична книга 🌹🌹🌹. Сърдечни поздрави!
-
Аз съм ти благодарна, че го прочете и коментира, скъпа, това ми стига! 😘
-
Добре си описала състоянието си, Мария. Успех ти желая, но за съжаление нямам глас.
-
Галя, много интересно и полезно ми беше всичко написано от теб, благодаря ти! Ще потърся книгата! ❤️
-
Благодаря, че сподели това твое съкровено преживяне, Мария! Това особено състояние на съзнанието се достига в резултат на продължително практикуване на специфична медитация, при която Духът се научава да излиза извън тялото, но и да се завръща, като през цялото време на свободното си реене в пространството остава свързан с тялото, от което идва това усещане за раздвоеност. Шърли Маклейн подробно е описала въпросната медитация в книгата си " За да достигнеш плода" (с това заглавие книгата излезе на българския пазар преди 30 години, оригиналното заглавие е друго). При теб се е получило спонтанно, в резултат от енергийно нажежаване на психиката, по повод описаното представяне на първата ти книга. Медитацията, която Шърли описва е изключително преживяване! Всъщност това е тренировка за Духа, (колкото и налудничаво да звучи). Глас от мен и успех!
-
Ние знаем много малко за тези състояния и случващи се необясними неща, но те ни съпътстват и няма никакво значение дали разбираме механизма на тяхното появяване, Мини. Нека ги приемем за добър знак и продължим разумно напред, това се изисква от нас!
-
Мария, разказът ти много ме впечатли, още повече, че и с мен са се случвали случки, които не мога до ден днешен да си обясня, затова ти пожелавам успех и давам глас!
-
Жени... Аз исках да споделя опита си, защото е точно по темата на това предизвикателство. Отначало започнах разказа по начин, от който не си личеше, че това е истинско мое изживяване, но после размислих и реших да оставя автентичния привкус на героинята от първо лице единствено число. Много трудно се пресъздава това усещане, още повече, че са минали вече тридесет години. Надявам се, поне донякъде, да съм успяла. Благодарна съм, че сложи в любими и гласува за написаното от мен!
-
Мария... Имам право на повече от един глас и този е за теб. Заедно с цялата плеяда от звезди, както и Любими ♥️
-
Радвам се, че и ти сподели преживяното отделяне "извън тленната си обвивка", Светле!
Нека го направят и други колеги по перо. Може би наистина така необяснимото ще започне да "ни се прояснява". Сигурно историите ще бъдат много интересни. -
Навярно всеки поне веднъж се е гледал отвън или отгоре, извън тленната си обвивка. При мен беше насън и се издигнах доста над земята. С цялото си същество копнеех да се избавя от това измерение, удавило ме в болка. Не ми достигнаха обаче силите да се разделя с детето си, връзката ми с него отъня застрашително и се помолих да се върна, което мигновено се случи. Не бих се учудила, Мария, и други автори да се разкрият, че са преживели подобна на твоята ситуация. Необяснимото тепърва ще ни се прояснява.
-
Вече се бях притестила, че никой не коментира... Без малко да сваля разказа... Значи и ти, Зиги, си преживял подобно нещо? Аз не се страхувах от присъствието на двойницата ми. Ако имаше страх, то той беше да не изгубя разумната нишка в контакта си с хората покрай мен. Устоях!
Благодаря за милия коментар и за нашето дуо по "Хаджи Димитър"! -
Леле, много интересно! И аз съм имал такива "излизания извън тялото", и беше малко странно ама не беше, да кажем, страшно... Много малко неща разбираме ние хората за тея работи, струва ми се. Но пък виж какъв хубав спомен ти е оставило, че и какъв хубав разказ си написала. Почувствах емоциите ти докато четях, Мария и ми се прищя да съм бил там и аз да слушам стиховете ти. Успех от мен!
ПП. До днес обичам да рецитирам Хаджи Димитър на който иска да слуша 😅... преговарям си го от време на време, никога да не го забравя.
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
Благодаря, че ме подкрепяш, Иржи!❤️