3.
В есенната хладина на тази утрин селцето е притихнало и изглежда безлюдно с безмълвието си. Още първите празни къщи покрай тревясалите улички ми натрапиха чувството за обреченост на този малък свят. Тук-там, в превзетите от високи бурени градини, все още упорито жълтеят никому ненужни дюли. Като студена длан стисна сърцето ми лъхащата отвсякъде запустялост.
Баща ми седеше на разкривената пейка до оградата, подпрял ръце на коленете си. Изглежда чу шума от приближаващия москвич и извърна глава. Аз отбих встрани и изгасих мотора. Когато повдигнатият от колата облак прах се поутаи слязох и се запътих към него. Той поизправи снага и в леко присвитите му очи подскокна игриво пламъче. Този краткотраен блясък беше издайнически признак, че с привидната си невъзмутимост се опитва да прикрие задоволството от моята поява, която ще прогони за един кратък ден гнетящата го самота.
– Добро утро!
– Добро да е!
– Чакаш ли? – питам, колкото да започна с нещо.
– Чакам… - отвръща той неопределено. – Как ...