В часовникарското ателие бе тихо… или почти. Защото времето никога не се измерва в пълна тишина. Чуваше се леко тиктакане, проскърца дъска, малка мишчица с тънка опашчица пробяга по работната маса, обсипана с очарователни наглед чаркове, механизми и странни инструменти, и сякаш отнейде долетя детската песничка „Хикъри, дикъри, док“. После слънцето изгря и светлината нахлу през прозореца, внезапно позлатявайки циферблатите на часовниците, заемащи цяла стена – дървени, метални, с кукувичка, с порцеланови украшения, старинни, чудато изглеждащи или претендиращи за модерност.
- Бам! Бам! – залюля се махало, малка стрелка се закова на цифрата 7.
Шумът бе тъй висок, тъй истински, но въпреки това часовникарят не помръдна. Той лежеше с широко отворени очи, проснат върху масата си. На острието, забито във врата му, бяха застинали малки капки кръв. Едната му ръка бе протегната напред, а пръстите – сгърчени, сякаш в опит да спрат времето. Но тик-так, тик-так, бясното сърцебиене на часовниците не с ...