Като стар рефрен помни ме, неизпята.
Като мълния, незапалила нощта...
Като стих шепни ме, припозната.
Рисувай по стените незавършени слова...
Обичай ме, когато отиде си мойто време. ...
Прекръсти се преди сбогуване.
Всяка раздяла е свещена прямота.
Не ме целувай на тръгване...
остави ме в мълчание от самота...
След време, по-малко ме обичай, ...
И когато си тръгнеш с помахване,
когато тихо отмине раздялата,
спомни си за моето „сбогом” неказано
и как плаках, отнела от тебе цялото...
Сетне устните свий ги (от обичане). ...
В самотата на зимните вечери,
когато изгубиш предела на времето,
потърси ме, като сянка в завесите
и поискай от мене отнетото...
... защото избягах, неискана... ...
В остатъка от спомени
открих кратък миг на една раздяла.
В хилядите, вехти клони оголени,
получих на парченца накъсаното „цяло”...
В истерията от сънища ...
Тази нощ мога да обичам.
Тази нощ на взаимна пустота.
Тази нощ дрехите по пода ще събличам.
И ще делим в едно онази самота.
Тази нощ при тебе ще се върна. ...
Търсих дланите ти по стените.
По пода рисувах сенките на две очи.
Изпуснах си мечтите,
сетне копирах от миналото две сълзи.
Защото приказката свърши твърде рано. ...
Студено беше тая нощ.
Толкова непожелано криеше в сенки
от вечерни творения, обсипани в разкош...
А аз под одеалото треперех и устните ми бяха бели...
Кожата настръхваше ми до полуда. ...
И така до следващо сбогуване (аз неправилно обичам)
🇧🇬
Една голяма любов отиде си без време,
тъй както бе дошла... сама...
Една усмивка стопи се в мене,
умислена, търсеща преспа сняг в нощта...
Една малка истина скри се под перваза, ...
Аз не винаги съм красива.
Аз често в истерия изпадам.
Не съм оная, всеотдайна и недива,
аз съм сянката, дето в другите пропада.
Аз не винаги казвам истини, ...
Припаднах от очакване.
Замлъкнах после от незнание.
И клетва нямаше, след туй полагане.
Излъгана си тръгнах, без терзание.
В есенно-зимното творение ...
Есенно е още, ала със предчувствие. (тоз сезон не мога да те имам)
🇧🇬
Посърнал лед сред мъгли от думи.
А зоната на жълтите листа
посипа мрака, който беше помежду ни...
Сетне... затишие след буря. Съдбовна тишина.
И накрая есенно предчувствие ...
Животът е пародия от чувства,
хиляди измислени неща...
А ние май сме всъщност
кукли на конци в ръцете на някаква съдба...
Толкоз много дири от следи... ...
Колко нахално от твоя страна
да кажеш, че ме обичаш.
Колко нагло е да ровиш в старите рани,
като назад моменти минали заричаш.
Нахално ме гледаш с изгубена нежност. ...
За любовта и всичките й бедствия (краят на една нелепост)
🇧🇬
За любовта и всичките й бедствия
(краят на една нелепост)
Изчерпаха се думите за тебе.
Не намирам рими, с който да описвам
това, дето го отнесе твойто време ...
Къде отиде премерената нежност?
Кога стопи се любовта във мен?
Кой отнесе ме в мъгливата безбрежност,
че няма смисъл в утрешния ден?
Колко още ще седя в онази стая? ...
Вятърът шептеше ми нечувани слова.
И ненамерена отново аз останах
онази вечно търсеща душа,
като в средновековна рамка пропиляна...
Картина съм на сляп художник. ...
Аз мразя пеперудени да бъдат дните.
Някак скучни ми се струват.
Бледи, малко истерични,
подивели във вихрушката от чувства.
В скрина скрих си късчета усмивки, ...
Тук съм за теб и святата ти самота!
Аз за тебе с всички безмилостно се борих.
И тъпках много, и грешки правех.
И себе си предавах, дори с боговете спорих,
тъй както цвете, неотнесло своя подвиг... ...
Луда съм, че вярвам още в тебе!
Луда съм да вярвам, че те имам.
Просто желанието е тъй силно.
И вятъра в ръцете си ме взима,
непокорна и необяснима. ...
На сбогуване
Леко дъждовно е в сърцето ми.
Тръгваш, а аз нямам сили да те спра.
Полагам малка клетва в ръцете ти,
без сбогом, само кратък поглед мога да даря... ...
Кожата ми настръхнала е до полуда.
Дебнещ звяр се крие в зениците ми от кристал.
Боли ме от ласките ти, нескрили се в глуха
истерия на пясъчния замък, превърнал се във кал.
И маските ми по земята безропотно се валят. ...
А хора се наричаме
Изплашен поглед, тупкащо сърце...
Колата профуча с бясна скорост...
Кръв по паважа, молещи ръце...
Убиецът излетя, взел живот със свойта ярост... ...
С крадяща гордост
Плахо заговори тишината между нас,
разказваше нашата история,
уморена беше и тя от този фарс,
от хилядите грешки, повтаряни отново. ...
За теб ще се завръщам
Аз привикнах с мисълта, че няма да те имам.
Привикнах и няма нещо, дето да тежи.
И спяща съм в прегръдките ти, дори незрима.
Отнесена от вихър, който вече не горчи. ...
Един безмислен монолог
Искаше ми се стих отново да напиша...
Някакъв смислен монолог...
Ала себе си пак ли да описвам
в безкрайността на своя вечен епилог? ...
Допуснах много тишина в сърцето си.
И улици без изход извървях.
Хиляди пъти променях лицето си.
В маскарадни паради с живота играх...
И остана ми само глухото пространство, ...
