Гледам вече остарелите ти снимки на компютъра ми, правени преди година за мен и за последен път разкривам чувствата си пред белия лист. Днес съм решила да се откажа от този си порок - да продължавам да се измъчвам за нещо, никога непросъществувало. Измина много време, адски много време, откакто ме остави. В началото не ми пукаше за теб, не те харесвах и дори не исках да общуваме много, дори се дразнех, когато ме търсеше и умишлено те отбягвах, но не ти го казах, за да не те обидя, пък и ти не се отказа от мен, а и ако трябва да съм честна, ми харесваше да знам, че има някой, който ме обича и е готов да направи и невъзможното за мен, който се интересува от мен и макар да знаех, че любов не се гради само от един човек, аз не отвръщах на твоите чувства със същото, а исках от теб да ме обичаш. Времето минаваше, а ти с всеки изминал ден охладняваше все повече и повече от мен, а аз не бях забелязала как от нищото съм свикнала с теб. Обичах те. Още помня вечерта, когато ти казвах, че ми се спи и направо заспивам, а ти ми отвърна с “И моите чувства вече заспиват”. Тези твои думи сякаш ме накараха да прогледа още повече и да осъзная положението, в което те поставях, защото ти беше човекът който най-малко заслужаваше да страда, а аз не те карах да се чувстваш добре с мен и все пак ти ми даваше хиляди шансове да променя това. Съжалявам за хилядите пъти, в които съм те лъгала и не съм изпълнявала обещанията си спрямо теб. Не искам да се оправдавам, защото каквото и да кажа, знам, че за теб вече няма смисъл, пък и ще изглежда глупаво. После дойде моментът, когато аз те обичах, а ти мен вече не (в което и досега не вярвам). Започна да страниш от мен, не отговаряше, когато те търсех, а когато от добра воля го правеше, ме обиждаше, сякаш съм най-грешния човек на света. Никога няма да забравя пътите, в които си ми казвал, че съм жалка, тъпа, смешна, болна и да спра да се излагам, като те моля отново да сме заедно. Стана пълна противоположност на човека, който познавах преди. И те мразех, и те обичах за това, което ми причиняваше. После осъзнах, че каквото и да правя, с теб вече няма да сме заедно. И сега единственото нещо, което искам да ти кажа е, че ми е трудно без теб, че ми липсваш, няма да кажа, че те обичам, защото ти уби това чувство в мен с безразличието, което ми демонстрираш. Знам, че си с друга, но не разбирам, защо когато се опитвам да се откъсна от теб и да не те търся, ти отново се сещаш за мен. Нарочно не ти чeститих рождения ден, нарочно не ти се обадих, когато стана една година откакто се запознахме, но защо тогава ти ме потърси, за да ми припомниш колко ми липсваш ли? Защо не ми даваш възможността да те забравя? Нали имаш нея сега, какво искаш от мен.? Хиляди въпроси, на които аз нямам отговор, а ти не отговаряш, когато те питам. Искам да знаеш, че колкото и да искам да съм с теб, това никога повече няма да стане, дори да ме молиш, дори да правиш каквото и да било, колкото и силни да са чувствата ми към теб, защото гордостта ми е по-силна, защото се чувствам ужасно наранена от теб и единственото нещо, което може да направиш за мен, е да ме оставиш, както направи тогава, когато имах най-много нужда от теб. Яд ме е повече на себе си, защото знам какво можеше да бъде. Тъжно ми е, защото животът ми се променя, а заедно с него и аз самата, защото исках и ти да си част от него, защото няма на кой да покажа колко недетски мисли сърцето ми вече. Знам, че някъде дълбоко в теб мислиш за мен и ме пазиш в себе си, но защо правиш всичко толкова сложно. Сега не съм щастлива, но поне съм спокойна, а това, повярвай ми, е постижение за мен. Знам, че си добре. Знам, че те има. Да, нямам бъдеще с теб, но какво от това, то не ми пречи да не се радвам за теб. Важното е, че разбрах каквото трябва от цялата работа за себе си. Малка съм и сигурно ме чакат още много връзки, като тази, едва ли ще си последният и едва ли си най-добрият, но към теб винаги ще имам по-специално отношение, защото ти взе част от мен от моето “детско аз”, но ми даде много повече, дори да не го осъзнаваш. Въпреки че знам, че едва ли ще прочетеш някога това, пак ще ти кажа, че ми липсваш, макар да знам, че от това няма да произлезе нищо. Липсваш ми. А сега просто ще се обърна, ще прегърна възглавницата ми и за пореден път ще заспя с усмивка на лицето от мисълта, че просто те има.