София, моя София! Аз ли неусетно остарях, преди да порасна, ти ли прекомерно порасна, без да остарееш, но някой от нас не е същият! Вървя по твоите улици и виждам нови и нови лица. Лица, които преди нямаше. Различни лица. Намръщени лица. Грозни лица!... Имаше ли ги вчера? Не помня. Може да са били тук, а аз да не съм ги виждал? Може и сляп да съм бил? Или влюбен? Влюбен в теб, моя София! Казват „Влюбените са слепи"... А сега, щом ги виждам, значи... Значи всичко е свършило? Значи аз и ти не сме вече заедно?... „... Искаш със теб да останем добри познати? Как да разбирам това?... Бяхме най-близки, затуй от сега нататък ще сме най-чужди в света..."
   София, моя София! Какво стана с теб?! Изнасилваха те свои и чужди. Кметове, архитекти, общинари, политици. Кой ли не се изреди! А аз не виждах, или се правех, че не виждам... Не исках да виждам! Затварях очи и си мислех „Всичко ще се оправи! Тя ще се върне." Наивник на средна възраст! Сега, когато те погледна, когато виждам копелетата на твоите изнасилвачи, вече зная - ти никога няма да си същата! Ръфаха от теб парче по парче. Ръфаха, дъвчеха и плюеха. Ръфаха парковете ти, ръфаха градинките ти, ръфаха детските ти площадки, зелените площи между блоковете. После плюеха сиви бетонни грамади, без въздух и светлина между тях. Плюеха стъклени офиси, а до тях складове за дърва. Плюеха лъскави МОЛ-ове, а до тях бензиностанции и автоморги... София, моя София, град на контрастите! Само в теб мога да видя на едно място лимузините със сини буркани, каруците с хилави кончета, кабриолетите, спрени на осовата линия покрай Планет, маршрутките със сгънати пътници, раздрънканите тридесетгодишни трамваи, полицейска Лада, полицейско Порше... И още - лъскавите витрини по Витошка, до тях сергиите с гащи по тротоарите. Сериозните блиндирани банки за заеми, до тях заложните къщи с крадени вещи - уж пак за заеми. Големите супермаркети, до тях гаражните бакалии. Новата аерогара, а до нея - старото гето!  Кварталите на богатите в полите на Витоша, а по изровените им улици кози и крави!...

   София, моя София! Да беше жив Фелини, да те види! Да види твоите лица, достойни за негов филм. Дрипави просяци по кьошетата, надути ченгета в Астрите, нафталинени баби с капели в градинките, мършави пенсионери до кофите, облечени в черно мутри по джиповете, бездомници с колички с цялото им богатство, пушещи млади продавачки пред магазините, притичващи между колите продавачи на вестници, костюмирани бързащи юпита, цветарки, понесли красотата в пластмасови кофи, търговци на библии - с бели ризи и ранички, таксиджии с голи космати шкембета, чистачи на стъкла по кръстовищата, джебчийки със сновящи във всички посоки очи, уморени жени в средната възраст с пълни торби, уморени бабки в сетната възраст с празни торби, проститутки от класа, проститутки за масите, мустакати работници от строежите - неговорещи български, бивши и бъдещи миски - търсещи своя мачо, момчета с бръснати глави, бързащи за фитнес, момчета с бръснати крака, бързащи за козметик, мургави момчета,  небързащи за никъде, подпрени на метлите си, самотници с див пламък в погледа...

   София, моя София! Аз ли остарях, преди да порасна, ти ли порасна, без да остарееш, но някой от нас не е същият! Време е за раздяла...