* * *
Умираме бавно,
умираме бавно...
А всъщност сме живи...
и някак безславни,
да, твърде безславни
са дните ни сиви...
Умираме бавно,
умира душата -
тя първа полита...
А тялото само поддържа нещата
и се надсмива нескрито...
Умираме бавно,
животът ни пуст е,
защото я няма душата...
И тялото иска
тоз свят да напусне,
но ние го тътрим обратно...
Защо ли го правим?
От празна надежда,
че има то къс от душата?
Та нея я няма!
Така се подреждат,
уви, твърде често нещата...
Така – с живо тяло,
без късче духовност,
все пак ще си тръгнем накрая...
А как сме живели?
Дали ще си спомним?
Това вече просто не зная!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Георги Ванчев Все права защищены
