Петра (Петя Цонева)
45 158
30 мар. 2019 г., 18:17

*** 

  Поэзия » Философская
736 7 13

И е толкова смислено
да броиш пролетта по сметало от живи лалета, 
да наричаш земята, която познаваш, по име. 
Да не спориш с човека, защото с имота си крета,
обеднял от това да събира и вечно да има.

 

Да държиш пролетта. Всъщност само да мислиш, 
че можеш. 
Че е скритият коз на нетленното ангелско бяло. 
И когато присаждаш череша под крехката кожа, 
да се сраства небесната плът и с човешкото тяло.

 

Да си жив с онзи бързащ да стигне до всякъде ритъм. 
Белоцветният хляб на дърветата в шепи да милваш. 
Как жадувам по целия свят безпосочно да скитам 
и съвсем да не питам защо, докога ще сме живи.

 

И да нямаме нищо освен този смисъл на всичко,
този път по земята и после нагоре в небето.
Колко лесно е всъщност да можеш така да обичаш. 
И да имаш имот само колкото носи сърцето.

 

И е толкова смислено
да се върнеш след пътя с онази възкръснала рана, 
с небесата, разлистени в цялата същност човешка. 
И когато и път, и надежда, и истина няма, 
да роди пролетта най-големите сладки череши.

© Петя Цонева Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??