***
И е толкова смислено
да броиш пролетта по сметало от живи лалета,
да наричаш земята, която познаваш, по име.
Да не спориш с човека, защото с имота си крета,
обеднял от това да събира и вечно да има.
Да държиш пролетта. Всъщност само да мислиш,
че можеш.
Че е скритият коз на нетленното ангелско бяло.
И когато присаждаш череша под крехката кожа,
да се сраства небесната плът и с човешкото тяло.
Да си жив с онзи бързащ да стигне до всякъде ритъм.
Белоцветният хляб на дърветата в шепи да милваш.
Как жадувам по целия свят безпосочно да скитам
и съвсем да не питам защо, докога ще сме живи.
И да нямаме нищо освен този смисъл на всичко,
този път по земята и после нагоре в небето.
Колко лесно е всъщност да можеш така да обичаш.
И да имаш имот само колкото носи сърцето.
И е толкова смислено
да се върнеш след пътя с онази възкръснала рана,
с небесата, разлистени в цялата същност човешка.
И когато и път, и надежда, и истина няма,
да роди пролетта най-големите сладки череши.
© Петя Цонева All rights reserved.
