И е толкова смислено
да броиш пролетта по сметало от живи лалета,
да наричаш земята, която познаваш, по име.
Да не спориш с човека, защото с имота си крета,
обеднял от това да събира и вечно да има.
Да държиш пролетта. Всъщност само да мислиш,
че можеш.
Че е скритият коз на нетленното ангелско бяло.
И когато присаждаш череша под крехката кожа,
да се сраства небесната плът и с човешкото тяло.
Да си жив с онзи бързащ да стигне до всякъде ритъм.
Белоцветният хляб на дърветата в шепи да милваш. ...