И непозната тя остана

опарена от огъня син,

но незабравена не остана –

превърна се в спомен сив.

Додето жива беше,

родена да създава мечти,

внезапно болна легна

рано сутрин в тихи зори.

Очи сини,  дълбоки, гледаш –

море,

сега сякаш празни бяха те.

Лицето ú  –  порцелан, 

коси – черни,

изгубиха цвета, и

от усмивката нежна

нямаше следа.

И мигом всичко наопаки се преобърна;

родена бе за да умре.

Легна болна, 

изглежда вече заспива,

не ще събуди се –

ще си отиде –

отвъд Вечното поле,

ще премине.

Пророни се малка сълзичка

на бледото, усмихнато лице.

Изтощена от болестта,

тя свикна с мисълта, че

няма да я има,

че не ще докосне

ничии ръце.

Очите си тя за последно тя отвори.

Залезът изглежда бе дошъл.

За последно тихо ги затвори

и си представи, че е сън.

Изглежда, тя изстина.

Изгуби се.

Там, отвъд Вечното поле.

Отиде си, мислейки, че сънува –

че там ще бъде по-добре.

Бе скръстила нежно ръце.

Лицето и спокойно изгуби цвета,

тя в камък се превърна.

Сега, изглежда статуя прегръщах

и осъзнах, че живота и бързо се изплъзна,

че мечтите бе си подарила

в други ръце.