Без заглавие
На мен не ми пробутвай оправдания
за думите, изпаднали в немилост.
В нощта, когато ангелите падаха,
в душата ми с криле си се изписал.
Парченца синьо пазеше в ръце,
сърцето ти - космично тъжна песен.
Сега какво - да ти сглобя от тях небе!?
Животът от това не става лесен.
И няма много сигурна защита,
излезеш ли от сянката си - път е,
достатъчен за белези от ближни
и често до небето твърде дълъг.
Животът е неистов. И е вик,
дори когато подобава рая.
Понякога е нужно да боли,
за да разкажеш себе си до края.
Не мога да сглобя за теб небе.
Та то е тук от толкова отдавна.
Навсякъде във теб, около теб.
Небе не може никой да открадне.
Неистови сме в жаждата за полет.
Най-лесно се полита от любов,
които са достигали високото,
намерили са смисъл за живот...
И всъщност няма по-вселенски страх
от този, че раняват само ближни.
Крилете се разтварят със размах,
когато въпреки това обичаш.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Бистра Малинова Все права защищены
