Без заглавие
На мен не ми пробутвай оправдания
за думите, изпаднали в немилост.
В нощта, когато ангелите падаха,
в душата ми с криле си се изписал.
Парченца синьо пазеше в ръце,
сърцето ти - космично тъжна песен.
Сега какво - да ти сглобя от тях небе!?
Животът от това не става лесен.
И няма много сигурна защита,
излезеш ли от сянката си - път е,
достатъчен за белези от ближни
и често до небето твърде дълъг.
Животът е неистов. И е вик,
дори когато подобава рая.
Понякога е нужно да боли,
за да разкажеш себе си до края.
Не мога да сглобя за теб небе.
Та то е тук от толкова отдавна.
Навсякъде във теб, около теб.
Небе не може никой да открадне.
Неистови сме в жаждата за полет.
Най-лесно се полита от любов,
които са достигали високото,
намерили са смисъл за живот...
И всъщност няма по-вселенски страх
от този, че раняват само ближни.
Крилете се разтварят със размах,
когато въпреки това обичаш.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Бистра Малинова Всички права запазени
