В тишината, на залъци едри, корави,
преглъща прожекторът тъмнината лютива,
като кал е полепнала, по очите му пари,
че театърът, куцайки днес, си отива.
Декорите спят задкулисно във мрака,
проскърцват от болка ръждясали стави,
дъждовните капки плачат сами по капака
на театъра празен, пустящ, изоставен.
Молците пируват в гардероба мухлясал,
костюмите зъзнат без допир на кожа,
забравени сенки във тях буренясват...
На Мелпомена опряха ù в гърлото ножа. ...